Да обичаш на инат или как никой не успя да спре 2016: Годината на Добрович

Университетски дневник бр.18 (2016)

Каузата е онова нещо, за което човек се бори, ако е убеден, че има смисъл. За нас от екипа на Център „Българо-европейски културни диалози” това беше 2016 г., в която отбелязваме 200-годишнината на първия светски художник в България – Димитър Добрович (1816-1905) с изложба в Националната галерия и с конференция „Романтиката на 19 век. Димитър Добрович – живот и творчество” в Нов български университет. Какво си пожелахме, какво постигнахме и какво разбрахме през тригодишния дълъг период на проучване и общуване с художника и с хората, които срещнахме по пътя?

Пожелахме си да ситуираме правилно един български художник в неговото време на късния Европейски романтизъм. Опитите, принципно да се постави и представя българският художник и творчеството му на картата на европейското изкуство у нас до първата половина на 20 век, а и преди това, не са много. Това е трудоемък и дълъг процес. Той отнема енергия и много сили на историците на изкуството. В повечето случаи е неблагодарна работа, поради естеството на характера си. Процесът не носи бързи дивиденти, не може да се свърже с евтини рекламни ефекти, изисква пълно отдаване и струва скъпо. Пожелахме си тази уникална за българската история на изкуството кауза да намери правилно разбиране от колеги, от експерти в държавните учреждения, от потенциални съмишленици, каквито могат и трябва да са финансовите институции у нас. Пожелахме си да подготвим събитие, което да представи разнообразни аспекти от един научен и творчески проект в областта на изкуствознанието. Събитие или ще бъде по-точно, ако кажа поредица от събития, които да достигнат до публики с различни изисквания и потребности.

 

Как лети времето само. Започнахме сами с доц. Маринска през 2014 г. Неусетно екипът ни започна да се увеличава с колеги, които помагаха за решаването на специфично възникнали проблеми в процеса на работата; с непознати, но много мили за нас българи от Италия и Гърция, които сами ни търсиха в желанието си да помогнат. Всъщност, ако трябва да направя равносметка през тези три години, за каузата Добрович с нас работиха около 50 човека, които с ентусиазъм предлагаха своята помощ. С малки, но постоянни стъпки през годините атакувахме Вечния град, а малко след това Атина, двете места, където Добрович е прекарал около 60 години от живота си – целият си живот. Тези важни за европейската култура градове-музеи оказаха неподозирана за нас съпротива. Атина, типично по гръцки, се съпротивляваше по отношение на националната принадлежност на художника Добрович, колегите там упорито го смятаха за свой човек. Вече са дълбоко разколебани. В Рим пък никой не беше чувал за такъв художник, а се оказа, че Димитър Добрович е бил добре поставен и в тамошната художествена среда от втората половина на 19 век. По-късно се разбра, че някои негови произведения се атрибуират на различни италиански и европейски автори. Между другото, ако Ви предстои да посетите Рим посетете Кафене Греко на виа Кондоти №86. Ще срещнете вътре присъствието на двама български художници – Асен Пейков и …Димитър Добрович – в червения салон, разбира се. Но да продължа.

Съпротивляваха се на идеите ни и у нас – и в София, и в Сливен. В началото се питах „Защо”? Не разбирах опозицията, не разбирах липсата на професионален, ако щете и на национален интерес от страна на чиновниците. По-лесно е да кажеш „Не” у нас. Мислех си за онази философия, според която трябва да се научим да казваме „Не”, за да се чувстваме по-добре, а може би щастливи? С усмивка ми минаваше през ум, че това е причината за безхаберието. Най-интересна се оказа за мен партизанщината през последните месеци. Дали тези хора разбраха, че задействат специален механизъм в главите ни, който ни караше да запъваме още по-дълбоко токчета? Днес причините изобщо не ме интересуват. Всеки се съпротивлява различно и както може. А според качеството и величината на съпротивата инатът ни придобиваше великански размери. Така се роди и мотото на юбилейните чествания за годишнината на художника „Никой не може да спре 2016: годината на Добрович.“ Звучи ли Ви като заклинание?

Силата беше с нас. От къде я черпехме, коени вдъхновяваше, за да не се откажем? Лесно е. Това бяха хората. Хората, които ни вярваха, които искаха да помагат искрено на каузата и които помагаха, тези хора, които не търсеха публичност и евтина себеизява. Хората, които отделяха от личното си време, за да бъдат с нас и да поставим каузата на Димитър Добрович на картата. Благодарим им от сърце, защото моралната подкрепа е важна толкова, колкото колегиалната и финансовата.

д-р Анжела Данева

Вашият коментар