Дотук със скуката

Университетски дневник бр.18 (2016)

Тазгодишната Нобелова награда по литература наистина изненада всички, най-вече самия награден. Бяхме свикнали да гледаме на този вид награ­ди с подозрение. Мислехме, че те не просто поощряват добрите автори, а авторите, които освен че са майстори, способстват чрез произведенията си за утвърждаване на определени граждански ценности. Очаквахме и тази година да е така – лауреатът да бъде едновременно умел в писането и защитата на подтиснатите.

Случи се друго. Не че Боб Дилън е поли­тически неактивен – напротив, той е от поколението, което се възправя срещу войната във Виетнам и силно разклаща консервативния морал. Въпросът е обаче дали Дилън принадлежи на литературата, а Нобеловите награди все пак са в тази област. Противниците на избора му побързаха да обявят, че награден е автор, който няма много общо с книгата, а е част от попкултурата, че използва като медия не текста, а гласа. Самият Дилън мълча дълго преди колебливо да приеме.

Всъщност обаче тази Нобелова награда е много по близко до онова, което една награда трябва да бъде. Наградите са не само жест на признание. Те не трябва да бъдат скучни ритуали на паметта, а да изненадват. Изненадата е симптом за въздействието им, на това, че те извършват нещо в социалната среда: предизвикват утвърдени представи, разбутват клишетата, чрез които се класифицира онова, за което се отнася наградата. В случая стана точно така. Изборът на Дилън ни напом­ни, че литературата не е само писмена реч, а и живо човешко присъствие, че тя може да провокира не само интелектуалците, но и да бъде част от живота на онези, за които мисленето и езика не са чак толкоз важни.

Морис Фадел

Вашият коментар