Кратки форми

Изкуството на свобода

Университетски дневник бр.23 (2018)

Росена Иванова, Добромира Терпешева

Особена форма на кратко изразяване са графитите – понякога буквално спестени от форми и цветове, друг път мащабни, но казващи много с малко разказ. Този текст ще ви накара да се оглеждате повече и да виждате.

Публичното споделено пространство и изкуството, което намира място в него, са в динамична, постоянно променяща се интерконтекстуална връзка. Визуалните практики дават възможност за открит диалог в обществото и фокусиране на вниманието към споделен проблем или особеност на пространството. Изкуството, намиращо се в средата, която обитаваме, ни конфронтира със своите топоси. Местата, през които преминаваме, се изменят незабележимо, било то заради урбанизацията, джентрификацията, или социалноолитически и екологични проблеми.

Публичното изкуство борави с широк спектър от инструменти и практики. Поради спецификата на всяка среда художникът е провокиран да се приспособи към пространството или да го трансформира, така че то да се приспособи към него. От перманентни форми и произведения до ефимерни инсталации, пърформънси, акции и др. изкуството изследва и рефлектира върху динамичните процеси, определящи местата, които обитаваме. В ролята си на изследовател и проводник на идеи този тип изкуство може да повлияе както на начина, по който възприемаме себе си и връзката ни с пространствата, така и на начина, по който се държим със заобикалящия ни пейзаж.

Най-често обсъжданата намеса в публичното пространство остават графитите, които сякаш така и не успяват да догонят собствената си противоречива слава. Центърът на обсъждане, когато говорим за графити изкуство, много рядко се събира в концентриран и аргументиран разговор относно стойността на произведението. Вместо това, от години всички задават тривиалния въпрос: „Това изкуство ли е или вандализъм?“ Въпрос, който никога няма да намери отговор по няколко причини. Първо, от двете страни на дебата стоят понятия, които са сами по себе си проблематични. Второ, тъй като рядко боравим с конкретни примери в опита да разгадаем тази загадка, оставаме напълно неспособни да намерим обективни аргументи. Този разговор се води от цялото общество и същевременно не се води изобщо. Това става най-ясно, когато големи композиции биват премахнати от публичното пространство без възможността за публичен дебат или ангажирана ответна реакция. Подобна динамика е абсолютно валидна, но без публичен дискурс и обсъждане, без опит артефактите, свидетелстващи за интервенция в пространството, да бъдат поставени в контекст или поне в някаква система, ние доста лесно се прощаваме с едно огромно парче от собствената си история.

1

Съблечем ли графити изкуството от реактивната му природа и съвременност, за да се вгледаме в миналото му, може би ще отстъпим достатъчно назад, за да успеем да го „видим“. В древността графитите са били по-скоро форма на публично изразяване и не са били натоварени с кой знае каква социална отговорност, нито пък е имало натиск да бъдат дефинирани – разбираем феномен, имайки предвид, че подобна нужда се появява доста по-късно в нашите общества, най-вече когато тиражирането на изображението и фотографията правят все по-трудно за артистите да предявяват своето авторско право, и то особено върху изображения в публичното пространство. Също така с нарастващия интерес към графити изкуството като форма на активизъм започва процесът на неговото валидиране. В Помпей например такъв проблем не съществува, а там се откриват и едни от най-добре запазените графити от древния свят.

2

Сред надписите по стените ще открием магически заклинания, политически слогани, латински проклятия и др. Един от най-популярните гласи следното:

Quisquis amat veniat. Veneri volo frangere costas
fustibus et lumbos debilitare deae.

Si potest illa mihi tenerum pertundere pectus
quit ego non possim caput illae frangere fuste?

Да се разкара всеки влюбен! Искам да строша
ребрата на Венера с пръчки и бедрата на богинята да сгъна.

Щом тя може да прониже нежното сърце
във мен, защо пък аз с тояга да не мога да я
фрасна по главата?

Неизвестният автор на тези думи е имал късмета те да се увековечат благодарение на изпепеляващата сила на Везувий. По един или друг начин това случайно събитие допринася за засилването на патетично-драматичните измерения на трагичната любовна поема. И защо не? Една банална частица от ежедневния живот има заслужено място в историята на човечеството. Изучаваме навиците и привичките на нашите предшественици от местата за молитва до помийните ями и канали, защото сме разбрали, че битовото, профанното е същото като – ако не и по-важно от – сакралното и институционалното. В подлеза на НДК някой е написал с разкривени букви „Днес станах чичо“. Вероятно този надпис няма да бъде капсулиран от безлика природна стихия. Да му припишем естетическа стойност също би било трудно. Като общество нямаме причина дори да се надяваме да остане там много дълго – неканен гост върху стена, изградена с публични средства. Нищо от това не ни спира просто да го видим, докато е там – анонимно намигване, което поставя всички ни в пространство на споделена интимност. Можем да сме сигурни, че графитът няма да остане за поколенията, защото това не е неговата цел: всеки надпис, който виждаме днес, проправя път за този, който следва, изграждайки постоянно променяща се среда. В нея се разгръща връзката между човек, град и изкуство.

8

7

Публичното изкуство има претенцията да открои момент, натоварен със значение, като го моделира в перманентна форма. Мащабът и изразните средства на произведението трябва да отговарят на важността на представената реалност. Това е трудоемко и отнема време и ресурси, които след внимателна планировка се превръщат в културен продукт. Графити изкуството е продукт на същата активна среда, в която се зараждат и скулптурите, паметниците и инсталациите. Докато първите са с по-скоро репрезентативен, наративен и дори документален характер, то графитът си остава визуален маркер за директна, некомпрометирана комуникация между човека и средата. С други думи, ако сравним монументалната скулптура с графити изкуството, можем да кажем, че при скулптурата се осмисля темпоралната ситуация, от която тя изхожда, а графитът директно се оглежда в нея.

3

Графити артистите, които си играят с идеите за преходност, ефимерност и събитийност, се съгласяват, че ефектът и влиянието на тяхната работа ще бъдат проследими само докато тя е част от публичното пространство. Капацитетът на графитите да устоят на заличаване, както и за почти всеки друг вид публично изкуство, е възможността им да резонират със заобикалящата ги реалност. По почти природен начин ненужните елементи от средата биват изтрити от нея. Когато в този процес са включени насилствени процеси, съпротивата или липсата на такава остойностяват процеса. В тази връзка можем да си спомним дуото Мисирков и Богданов и техния проект „Четвърти километър“, чрез който те документират елементи от всекидневието на войниците, служили в бившите военни поделения. Голяма част от фотографиите, включени в проекта, представляват заснети отблизо надписи по стените на сградите, доведени почти до абстракция, но все пак разпознаваеми. Пред лицето на абсолютната разруха останките от „вандализма“ се превръщат в ценни артефакти.

4

В България публичното изкуство извън границите на графитите не е намерило своите основи и място, за да се разгърне и утвърди като популярна форма на изразяване. Не са малко опитите да бъде променено градското пространство, но визуалната ни култура и отношение към изкуството все още не са довели до последователни, мащабни проекти или до политика за формиране на споделеното пространство. Въпреки всичко, има примери, на които си заслужава да обърнем внимание. През 1989 г. всички „алтернативни“ форми на изкуството в България се събират в „неконвенционални форми“. Изложбата „Земя и небе“, организирана на покрива на сградата на ул. „Шипка“ 6, представя съвременното българско изкуство в директна връзка със заобикалящия град.

Знаковата инсталация на Недко Солаков „Поглед на запад“ показва как произведението на изкуството може да черпи от публичното пространство, неговата история и топографски особености и едновременно с това да го изменя, коментира или да му влияе всеки път, щом публиката влиза във взаимодействие с него. „Поглед на запад“ представлява почти незабележима на пръв поглед намеса в пейзажа на покрива на сградата на Съюза на българските художници – далекоглед, монтиран на предпазния парапет и фиксиран така, че да позволява да се гледа само в една посока и към точно определена гледка. Посоката е запад, а конкретната сграда – Партийният дом, и по-конкретно – петолъчката на върха му. Играта със символните пластове на града и политическата ситуация на страната превръщат предмета и панорамата в конкретен наратив и „платно“, което ни дава една нова посока за размишление.

Съвсем скорошен пример за намеса на художник в пространството на столицата идва от френския артист Жулиен дьо Казабианка. Проектът на Казабианка Outings се развива от години в различни градове по света, като във всеки от тях художникът избира произведения от колекцията на знаков музей, където гостува, и ги трансформира, преобразявайки определени аспекти от улиците и сградите на града. Самите произведения, популярни или забравени образи, пазени в архивите на галерия или музей, са вдигнати многократно в мащаб, което променя и тяхното въздействие и възприятие у зрителя. Апликирани върху сгради в града, те променят архитектурната среда и навеждат на въпроси за това как комуникираме с изкуството, когато то е в институционалната среда на музея или на улицата, как се свързваме с него и с урбанистичния пейзаж. В София неговите намеси могат да бъдат видени на няколко ключови места – върху стените на Софийската градска художествена галерия, от чийто архив художникът избира произведения, върху Министерството на финансите и Регионалния исторически музей. Специално впечатление прави колажът върху стената на зала „България“ на ул. „Аксаков“ – детайл от картината на Дечко Мандов „Глава на дете“. Каноничното и уличното изкуство се срещат в произведение, което променя градското пространство, а работата на художника е вдъхновена от концерт, състоял се в самата зала „България“. Казабианка съчетава музикалните изпълнения, прозвучали в знаковата за столицата зала на Софийската филхармония, с колекцията на Градската галерия, за да породи диалог между различните видове изкуства, средата и хората.

5

Разбира се, тези няколко примера едва започват да описват полето на публичното изкуство. Тепърва предстои да разберем как ще се отрази на София откриването на инсталацията на Пламен Деянов „Бронзовата къща“. В пространството на музея и галерията всеки може да реши точно колко да се доближи до изкуството, но в живота то е неконтролируемо и понякога дори подчинява погледа насила. В световен мащаб, 60-те години на ХХ в. бележат опълчването на институционализирането на изкуството, но в днешно време вече знаем, че галериите имат капацитета да поемат, абсорбират и валидират всякакъв вид изкуство. За първи път поставено в публичното пространство, то създава разговор около себе си, а не за себе си, и по този начин огромното му тяло се пълни със смисъл и се простира както в интимните, така и в споделените пространства, за да ни напомни, че сме вътрешно свързани и в постоянно общуване дори когато не казваме нищо.

6

Списък с илюстрациите:

1. Графити в София, източник: Chris Beckett, flickr.com
2. Графити в София, източник: Maryann Davidson
3. Графити от Помпей, източник: Carlo Raso, flickr.com
4. Почистване на графити в София, източник: bTV Новините
5. Изложба „Земя и небе“, октомври 1989 – Добрин Пейчев, Георги Тодоров, Диана Попова, Орлин Дворянов, Асен Ботев, Жоро Ружев, източник: Портал „Култура“
6. Недко Солаков, „Поглед на запад“, източник: Портал „Култура“
7. Жулиен Дьо Казабланка, Outings in Sofia, източник: webcafe.bg
8. Жулиен Дьо Казабланка, източник: Sofia Graffiti Tour

Вашият коментар