Любопитно за операта „Турандот“

Университетски дневник бр.18 (2016)

Въпреки че оперите са хиляди, все имам чувството, че се въртят няколко: „Аида“, „Тоска“, „Травиата“…“Турандот“. Важно е да подчертая, че това е чувство, а не обосновано наблюдение. Когато на Галата след Майсторския клас на професор Кабаиванска стана ясно, че през декември учениците ще изпълнят концертно операта „Турандот“, си казах: „ – Ето, пак една от тия винаги изскачащи опери“. И операта, колкото да е елитарно изкуство, има онези свои почитатели, които не искат да бъдат изненадвани и намират удоволствие във възпроизвеждане на утвърденото. Харесваме традициите, но дотолкова, доколкото не пречат на промените и неотменимата еволюция във вкусовете и идеите.

Случайно, но вече се замислям дали не е било профетическо, няколко седмици преди галаконцерта на Майсторския клас гледах филмът-опера на Дзефирели „Турандот“, заснет в Метрополитън, с Ева Мартон и Пласидо До­минго в главните роли. Когато музиката не ми допадне от раз, започвам да търся нещо, за което да закача ума си и така да го накарам да хареса онова, което явно обективно е хубаво, но за мен все още е заключено. И докато гледах и слушах, много внимателно извадих смартфона си от джоба, намалих осветлението на екрана до максимум, за да не възмутя приятелите, с които гледахме операта и започнах да сърфирам в мрежата.

Докато свърши операта вече знаех толкова много неща за нея, че интересът ми беше напълно възбуден и открих, че вече харесвам музиката, разбирам я и я преживявам. Затова и реших да напиша тази статия в декемврийския брой на Университетски дневник, за да споделя онова, което открих и да събудя интереса на онези, у които дреме, както и да изненадам някои от познавачите с нещо, което може би не знаят.

Та да започнем от очевидното! Е, винаги съм се възхищавал как някой може да пее с толко­ва неща по главата си, само погледнете какво се случва след като фантазията на автора на костюмите бъде пусната в двора на Забранения град, пред Небесния дворец. Мисля, че няма друга по-онеправдана героиня в опера, която по традиция да балансира на главата си конструк­ция като нерешимо уравнение и в същото време да пее една от най-трудните партии. Но пък от друга страна си го е заслужила. Ако случайно не знаете, Турандот е китайска принцеса, която хем иска, хем не иска да се омъжи. До тук добре, но тя е толкова красива (тук изскача оная моя драма, която тайно вероятно мнозина споделят: ако героинята е описана като млада, красива и слаба…как да се справя с това, което виждам на сцената), че непрекъснато се намира някой, който да иска да я вкара в брачното ложе. Тя е хем хитра, хем доста зла – измислила е три гатанки и бъдещият кандидатжених ако не ги отгатне, губи главата си. Мисля, че след тази мисловна конструкция критиките ни към филмите на ужасите и как те възпитават младите, трябва да намалеят наполовина. На сцената понякога дори за убедителност стоят набучени човешки глави в различен стадий на разложение. Оттам нататък се завързва интригата-сюжет, в която неизвестен принц се влюбва в красивата жес­тока принцеса и след доста перипетии (и поне един труп) се добира до сърцето и леглото й.

 А сега някои от онези интересни неща, които ще Ви накарат вероятно, да изгледате операта с други очи и да я чуете с други уши.

Идеята за „Турандот“ хрумва на Пучини след като в Берлин гледа пиесата на Карло Гоци със същото име. Възлага либретото на Джузепе Адами и Ренато Симони. От 1920 г. започва да работи върху музиката. Прекъсва работата си в 1924 г., а две години по-късно умира. Преди да почине възлага на Франко Алфано да довърши музиката. Няма да Ви кажа до къде е музиката на Пучини в „Турандот“ и от къде е довършеното от Франко Алфано.

Преди да пристъпи към писането на музиката, маестрото изучава ръкописи върху китайската музика в Британския музей, както и се запознава с класически китайски музикални инструменти. Не бива да Ви изненадва и тематиката…в края на 19 век и до началото на Първата световна война в Европа е модерно Ар Нуво (art nouveau), което се вдъхновява от Изтока.

Турандот е персийско име и означава „дъщерята на Туран“. Туран е област в Централна Азия и е била част от Персийската империя. Името на приказката, от която черпи вдъхновение Карло Гоци е „Турандокхт“, а „докхт“ е сбита форма на „докхтар“ – започвате ли да вярвате в теорията, че всички индоевропей­ски езици са имали общ праезик, в който думата за дъщеря е била „*dhugater“, оттам в английски тя става „daughter’”, а на старобългарски „дъштере“. Освен това покрай името на областта, много хора – мъже и жени са започнали да се наричат с това име. То е било мно­го популярно в рамките на Османската империя. Единствената реално и признато управялвала султанка е Хатидже Тур(х)ан (тъкмо това е името, което сега изследваме). Тя е валиде султан, майка на османския султан Мехмед IV. Родена е през 1627 година и по произход е рутенка. А рутените са народ, който е живял между Украина и Полша. Със собствен език и голяма колония, която живее в САЩ. Анди Уорхол е с рутенски произход – това вече съм сигурен, че и Вие не го знаехте! Сюжетът за „Турандот“ Карло Гоци взима от първата биография на Чингис хан, от Франсоа Пети Де Ла Кроа, който я публикува в 1710 г. Там той вплита най-различни азиат­ски приказки, една от които е за Монголската принцеса Кутулум. В текста обаче приказката се казва „Турската дъщеря“, което за Де Ла Кроа е същото като „дъщерята на Туран“. Само че Де Ла Кроа променя сюжета и вместо въпросната принцеса да кара женихите да се борят помежду си, в неговата версия тя им поставя три загадки, които аке не решат губят живота си.

Но да се върнем на операта на Пучини. Пър- вото изпълнение на “Турандот” е на 25 април 1926 г. в „Ла Скала“ под диригентството на Ар­уро Тосканини. На премиерата операта е изпълнена дотам, докъдето я е написал Пучини. Тосканини оставя палката, обръща се към публиката и казва: “Тук свършва произведението на Маестрото” Осветлението на сцената угасва и публиката останава в мъртва тишина. След малко започват възгласи: “Слава на Пучини!” Историята с името Турандот, обаче не свършва до тук. Според ученика на Пучини Патрик Касали, крайното „т“ в името е нямо и не бива да се произнася. Това споделя и певицата Роса Раиса, сопран, за която Пучини пише ролята. Според нея, както и според друга известна изпълнителка на ролята Ева Търнър, произнасянето на това финало „т“ е невъзможно. Според внучката на Пучини Симонета Пучини това „т“ трябва да се произнася, както се случва и напоследък. Тя раказва също, че на италиански името трябва да бъде „Турандота“, но венеценският диалект на Карло Гоци обикновенно изпуска последната гласна в думите и така вместо Турандота, името става Турандот. Основният психологически проблем в операта, върху който се насочва и критиката е как така Калаф веднага след като Лиу се е самоубила продължава да ухажва настойчиво коравосърдечната и жестока Турандот. Според някои критици като Джулиан Буден, тъкмо този труден за решаване въпрос е накарал Пучини да остави нотописа до там и да не го завърши. Сега зрителят е изкушен да сметне, че привличането на Калаф към Турандот е само физическо…ще ре­шите сами.

Вече разкрих не малко от сюжета на операта, за щастие не мога да пресъздам с думи красотата на музиката, така че все още и най-вече заради това трябва да я видите и чуете. Преди да завърша този текст, ще се спра на още един любопитен момент от сюжета на операта и ще из­дам друг част от него. Притисната да каже името на Калаф, в когото е влюбена, слугинята Лиу се самоубива, защото се страхува, че няма да издържи на мъченията, които се задават. Според някои от биографите на Пучини, тази сцена е отглас от драма в семейството на композитора. Съпругата му обвинява тяхната слугиня Дориа, че има любовна афера със съпруга й. След като обвинението придобива драматичен характер, слугинята се самоубива. Но аутопсията доказва, че тя е умряла девствена.

Христо Чукурлиев

Вашият коментар