Статии

Награда „Христо Г. Данов“ за книгата „Романтикът Димитър Добрович (1816-1905)“

Университетски дневник бр.21 (2017)

Обърнахме се към трите най-важни дами, които стоят зад книгата за Добрович – автора доц. д-р Ружа Маринска, директора на Център „БЕКД“ д-р Анжела Данева и дизайнера Дея Вълчева. Въпросите зададе Христо Чукурлиев.

Въпроси към д-р Анжела Данева и доц. Ружа Маринска
– Здравейте, нека най-напред Ви попитам за кого е тази награда?
– АД: Наградата е за всички колеги, доброволци, съмишленици, познавачи на българското изкуство, които работихме по проекта „Димитър Добрович“. Това са много хора, които не бих могла да изброя сега на тези страници. През тези почти три години по проекта в отделните му етапи се включваха хора с различни мотиви за съдействие и подкрепа. Хора от България, Гърция и Италия.

– И ако Ви е трудно да посочите един човек, който стои зад нея, разкажете кои са „виновните“?
– АД: Що се отнася до виновника за реализиране на това единствено по рода си у нас честване на български художник, той е многоуважаваната от всички нас доц. Ружа Маринска, чиято е идеята и без която подобно мащабно изследване не би могло да се осъществи. Скоро няма да имаме възможност да честваме такава голяма годишнина в историята на българското изкуство, затова тази възможност беше уникална и нашето желание беше идеята да се превърне в кауза не само за нас от Центъра „БЕКД“, но и за повече колеги, работещи в държавните институции.

– Годината на Добрович сякаш мина под знака на НБУ.
– АД: Да, честването на 200–годишнината на българския художник Димитър Добрович съвпадна с 25–годишнината на НБУ. Аз се радвам, че потенциалът на този проект беше оценен адекватно и получи подобаваща подкрепа от всички в университета, които ни съдействаха за неговото реализиране.

– Какъв е контекстът обаче в национален план? С какви други събития, организирани извън НБУ, беше почетена годишнината?
– АД: Може да прозвуча нескромно, но по мое мнение проектът „Добрович“ успя да изпълни заложените в него цели и задачи, а именно да популяризира личността на художника в национален мащаб и да постави творчеството му в европейски контекст. До миналата година името му се знаеше от специалистите, но на широката публика Добрович беше неизвестен. И това в голяма степен е благодарение на факта, че животът на художника Добрович е преминал извън България. Ние имахме основание и положихме усилия да поставим личността и творчеството му на картата на европейския или на римския романтизъм от втората половина на XIX век. Смятам, че успяхме да аргументираме позицията си и доводите ни не могат да бъдат подминати с махване на ръка. Подкрепихме ги и с основните събития, които планирахме и осъществихме – представителната изложба „Романтикът Димитър Добрович“ в Националната галерия, едноименната двуезична книга с автор доц. Ружа Маринска и художник на изданието Дея Вълчева, международната конференция „Романтиката на ХIХ век“ и сборника с доклади към нея. Издадохме и юбилейни марки с винетки и печат, посветени на Димитър Добрович, с оригинален дизайн отново на Дея. Тези основни събития през октомври и ноември миналата година бяха кулминацията на 2016 – Годината на Добрович, но тя беше богата и откъм успешни проучвания и нови открития в Атина и Рим за живота на художника. През изминалата година предложихме на публиката и „подгряващи“ събития – отворени лекции, които проведохме в НБУ. Те са записани и могат да се видят и чуят на сайта на Център „Българо-европейски културни диалози“. Проведохме богата съпътстваща програма и ателиета и за най-малките жители и гости на столицата.

– Това не е първата книга, в издаването на която участвате. Сравнете опита си отпреди и сега?
– РМ: Не виждам особена разлика. Винаги съм подхождала по един и същ начин – с отговорност и максимализъм.

– Има ли традиция в издаването на подобни книги в България?
– РМ: Естествено. Става дума за традиционен тип монографично издание за художник. То може да варира – по обем на текста, на репродуцираните творби, може да се различава по качеството на авторското изпълнение или по графичното си оформление, но задължително следва един установен канон. Задължително представлява анализ на житейския и творчески път на художника, обикновено в хронологичен план. В добрите варианти текстът включва разсъждения за епохата и духовния климат, моделирал изкуството му. В нашия случай с книгата, посветена на Димитър Добрович, хубавото беше, че нямахме външни рамки и ограничения. Можахме да включим всичко, до което бяхме достигнали като фактологичен материал, и да го направим така, както искахме.

– Ползвахте ли някакъв прототип за вдъхновение?
– РМ: Не. Единственото вдъхновение идваше от самата личност на този художник с необикновена съдба, която даваше възможност да го проектираме на широк европейски фон.

– Как протече работният процес?
– РМ: Работният процес беше продължителен – около 3 години. Наложи се да работим не само у нас, но също в Гърция и Рим, където беше протекла по-голямата част от живота на Добрович. Трябваше да се преодоляват много трудности от различен характер. За щастие препятствията се редуваха с радостни открития. Други, надявам се, предстоят. Мисля, че успяхме да отсеем достоверното в биографията на Димитър Добрович, да фиксираме точни дати и имена. В духа на научната традиция изданието включва приложение, в което за първи път се публикуват важни материали, засягащи живота на художника. Въпреки че остават още бели полета и неизяснени въпроси, образът на Добрович като личност и като художник придоби плътност и конкретни очертания. Що се отнася до моето виждане като автор, за мен беше предизвикателство по повод на Добрович да развия тезата за романтизма в неговото творчество и да го покажа като част от това значимо направление в изкуството на XIX век.

– Какво е значението, според Вас, на една подобна книга за културния контекст в България?
– РМ: Оценката трябва да дадат други. А и времето ще покаже. Убедена съм, че за всички големи български художници, а нашата земя е родила много такива, трябва да се пишат и издават подобни монографични изследвания. Такава е европейската и световната традиция. А у нас те се броят на пръсти. В юбилейната година на първия български художник с академично образование Центърът за българо-европейски културни диалози направи каквото трябваше.

– Книгата бяла лястовица ли е или част от ято?
– РМ: Като всеки творчески труд, и тази монография за Димитър Добрович е индивидуален, а не групов акт.

– Очаквахте ли наградата? Изненадахте ли се?
– АД: Честно казано, очаквах номинация, но не и награда. За съжаление лошата организация от страна на министерството на подобни събития хвърля сянка върху добрите намерения. Участвахме заради спорта. Не смятам, че книгата като съдържание, художествен дизайн и значимост за историята на българското изкуство имаше конкуренция сред останалите номинирани.

– Знаете ли кой Ви номинира?
– АД: Според правилника на наградата „Г. Данов“ трябва да са били хората от назначеното жури.

– Има ли нещо, което искате да споделите, а не Ви дадох възможност?
– АД: Не.

– Къде стои статуетката?
– АД: Подобни награди стоят в офис на организацията. Център „БЕКД“ няма официален офис в НБУ. Ние работим във всякаква обстановка, когато и както се случи. Смятам това за предимство. Уседналостта предразполага към сливане със статуквото, с ежедневието, а ние живеем във века на технологиите и динамиката. Светът днес е малък. Екипът ни е група за бързо реагиране, носим информацията със себе си, ако имаме нужда от помощ, отиваме там, където можем да я получим, или се обаждаме на приятел. Така действаме. Всичко е въпрос на организация и доверие между основния екип и хората, които се включват в него според възможностите си и възникналата ситуация. Така че засега наградата „Г. Данов“ може да се види в офиса на гл. ас д-р Владимир Димитров – заместник-ректор по учебната дейност в НБУ, който изпълнява и длъжността „директор“ в нашия екип, когато се налага аз да работя дистанционно.

Въпроси към Дея Вълчева

Предполагам, че за човек на образите е трудно да преведе в думи онова, което чувства, вижда и мисли, но все пак ще опитам да те провокирам: имаше ли нещо от работните планове за книгата, което ти харесваше, но отпадна?
– ДВ: Човек на образите – колко хубаво звучи 🙂 Това е книга, написана от човек на образите за човек на образите със съдействието на много човеци на образите 🙂
Не, няма такова нещо. Сега, от дистанцията на времето /защото мина повече от година, откакто бяхме започнали работа по книгата/, разбирам, че тя се роди в хармония, като напук – напук на всепоглъщащата дисхармония, която ни заобикаляше, екипът ни успя да се изолира от външни намеси и да замеси една хомогенна смес от думи, образи, мисли и чувства. Нямахме дори и най-малък разнобой по отношение изграждането на скелета и плътта на книгата.

• Въпреки че е очевидно, кое те е вдъхновило за цветовата гама на книгата, според теб това ли са цветовете на романтиката?
– ДВ: Имахме един много хубав разговор точно на тази тема с Ружа Маринска – какъв цвят е Романтиката.

За основен цвят на целия проект избрах естествения цвят на амбалажната хартия, която ми напомняше нещо старинно, нещо на 200 години. Добавих му онова италианско старо червено, като от подписите на Димитър Добрович, и ги примесих с романтичните цветове, извадени директно от палитрата на художника.

На въпроса ти това ли са моите цветове на романтиката отговорът ми е „не“. Моят фаворит за цвят е черното. Има цяло течение в изкуството, наречено „черен романтизъм“. Дори смятам, че в художническите си търсения категорично принадлежа на точно това течение, но, разбира се, в съвременното му проявление.

• Как цветовете и формите се преливат в думи?
– ДВ: Много лесно! Когато започнеш да виждаш думите като форми и цветове, най-естественото нещо е цветовете и формите да се излеят в думи.
Това е една красива игра.

• Ти стоиш, образно казано, от другата страна, от страната на художника, докато другите участници в проекта стоят от страната на критиката и изследването на изкуството – как се спогаждахте?
– ДВ: Слава Богу, всички стояхме рамо до рамо от една и съща страна на пътя, който извървяхме. Всеки помагаше с онова, заради което бе се появил в проекта:

Ружа Маринска доизграждаше духа на книгата пред всички нас така, че да се докоснем, да заживеем във времето и изкуството на дядо Добрович.

Анжела Данева беше реактивният двигател на проекта и ни научи, че дистанциите са само миражи. Ако човек е целеустремен, пред него няма граници и никой не може да го спре, така, както „Никой не можа да спре 2016 – годината на Добрович“.

Аз изграждах тялото на книгата и го обличах с репродукциите на картините на Добрович, с очарователните цветове, взети от самите тях, с образи, изплуващи от заинтригуващите истории, написани от Ружа Маринска, шрифтове, направени от баща ми Пламен Вълчев, които даваха красив облик на българския и английския текст, карти, фотоси, родословни дървета, запазени знаци…

Репродукциите бяха заснети от незаменимия фотограф Цецо Четъшки.

Преводачите превеждаха блестящо и със завидна скорост нелекия за превод текст.

Коректорът бдеше зорко да не объркаме нещо по дългия път.

Жанет Митева събираше и описваше най-старателно цялата библиография, използвана за книгата.

Предпечатът беше поверен в най-сигурните ръце и интелект – тези на Иван Аянов.

И така, книгата имаше още много видими и невидими помощници, които стояха от същата страна…

• Имаш ли любима страница от книгата?
– ДВ: Имам, да! Тази, на която имам най-скъпите послания – автографи от любими мои хора 🙂 Това е най-голямата ми награда за свършената работа.

• След годината на Добрович какво остава за теб като твой личен профит, бенефит – българската дума „облага“ някак не стои на място?
– ДВ: Остават завинаги в душата ми най-безценни спомени, уроци и изкачени възвишения в професионален и личен план.

Това беше втората академия, през която минах. И най-големият бенефит – в нея учител ми беше самата Ружа Маринска!

Научих се на повече търпение.

Разбрах съвсем осъзнато, че екипната работа е велико нещо и може да те изведе на много предни позиции, както стана с този ни труд. Това е най-значимата награда, която съм получавала през целия си съзнателен живот – Наградата на Христо Г. Данов в категория „Изкуство на книгата“. И получих, като награда, най-значимия урок, че „изкуството на книгата“
изисква владеене на „изкуството на общуване между човеците“, което смятам за най-трудното изкуство на този свят.

Благодаря ти за въпросите! Наистина успя да ме провокираш с тях, да ме накараш да прелея мислите си в думи.

Вашият коментар