Университетски дневник бр.19 (2017)

Когато на 7 февруари 2017 г. големият интелектуалец Цветан Тодоров напусна този свят, в приетите за такива случаи текстове медиите масово го определиха като „невъзвращенец“. Думата „невъзвращенец“ е синоним на „емигрант“, но има още по-тежката съдба да се оцветява с най-неподозираните нюанси на огорчението. Невъзвращенецът сякаш не иска да има разкази назад, сякаш прегрупира и разказите си напред. Познавах един невъзвращенец на възрастта на Цветан Тодоров, който много години беше живял в Мюнхен и никога не беше пожелавал да се връща в България. Приятелката му, професор по семиотика, с която го посетихме през май 2004 г., докато й сочеше различни сгради и места по време на разходката ни из града, казвайки „Виж, това колко е хубаво!“, „Виж този пазар!“, „Виж тази сграда!“ – постоянно го поправяше: „Ама ти не си идвал в България!“, „Ама и ние вече имаме такива сгради!“, „Ама нашият пазар е по-хубав от този!“. Накрая, когато седнахме да обядваме,. той внимателно ми посочи резенчето лимон, което бе поставено върху рибата в чинията ми, и с безкраен финес, тактично ме информира: „Това е лимон.“

Не се обидих, но никога не спрях да мисля за това. Бяха стари приятели с моята професорка по семиотика – тя, той и самият Цветан Тодоров, ходели заедно по вечеринки и купони, когато били млади, Цветан Тодоров още тогава си бил толкова умен, ми разказваха те, заминали заедно и още един техен приятел, който също като Цветан Тодоров останал в Париж. Били са на по 23 години. От една страна – умът и от друга страна – живот, който ти показва недвусмислено, че нямаш шанс за екстри като ум, дух и разни вертикали. Скоро прочетох във Фейсбук, че в едно интервю Цветан Тодоров бил казал, че комунизмът по онова време бил тишина. Тишина. Тишина в утробата на кита на Константин Павлов: „Пушех и мълчах, мълчах и пушех“.

За нас обаче, които се измъкнахме леко покрай рововете на комунизма, Цветан Тодоров беше истински полъх отвън, полъх на нещо различно, нещо живо и смело – дори когато четяхме статиите му на руски, защото ги нямаше тук нито на френски, нито на български. Първите неща, с които откривахме този необикновен човек, бяха от сборника  „Структурализм: „за“ и „против“, издаден  в Москва през далечната 1975 г., за чиято единствена бройка трябваше човек да се реди и моли в Народна библиотека. В този сборник името на нашия Цветан Тодоров бе измежду имената на Якобсон, Мукаржовски, Барт и добре се връзваше с онова, което казваше проф. Никола Георгиев

всичко казано за литературата на английски, преди това е било казано на някой от славянските езици.

Онова, което вечно ще се помни от студентите-филолози в средата на 90-те години на ХХ век в България, е делението, което Цветан Тодоров правеше – ситуация на равновесие и ситуация на неравновесие, изведени от неограничените възможности на реторичните игри в анализа върху „Декамерон“ на Бокачо: „Перонела, нейният любовник и мъжът й се явяват актанти на фабулата: тях можем да ги назовем X, Y, Z. Думите любовник и мъж показват определено положение на вещите, т.е. законността на връзките между Перонела и тези два персонажа; Перонела е съпруга на бъчваря и няма право да влиза в любовни връзки с други мъже. В текста обаче следва нарушаване на този ред: Перонела приема любовника си. Ясно е, че тук трябва да се появи „глагол“ от рода на „нарушава“, „престъпва“ (закон). Това довежда до състояние на неравновесие, тъй като семейният порядък се оказва нарушен. От този момент има две възможности да се възстанови равновесието. Първата – да се накаже невярната съпруга, което ще възстанови първоначалното състояние…, но то не се осъществява, остава само като потенциална възможност. Вторият начин да се възстанови равновесието е да се намерят средства за избягване на наказанието; това и прави Перонела. Така ситуацията на неравновесие става ситуация на равновесие – купуването на бъчва не нарушава семейните правила.“

Винаги ще се помни първата среща с проблема за Другостта, нещо, което Цветан Тодоров извежда в „Откриването на Америка“, издадена през 1992 г. вече на български. Сякаш дотогава никой не се бе питал другият дали е добър или лош, обичам го или не го обичам, никой не бе мислил за ценностите, за това дали приемаме или асимилираме другите. Дали познаваме другия? С такива непознати страни ни запознаваха книгите на Цветан Тодоров в една държава, която се опитваше да се пробуди след дълго немилостиво окастряне на каквото и да било човешко. Цветан Тодоров беше чудо, което с непознатите за нас дотогава in praesentia и in absenta ни хвърляше в характерния за литературата „ефект на бездната“, който казваше, че книгата, както и светът трябва да се тълкуват.

През 2012 г. във форума на проф. Богдан Богданов коментирахме части от „Недовършената градина“ на Цветан Тодоров – издание, което бяхме направили в Нов български университет. Коментирахме текстовете „Любовта-желание“, „Любовта-радост“ и „Индивидът като цел“. Един от участниците във форума искрено вярваше, че самият Цветан Тодоров ни чете коментарите. Беше минало време от онези години, в които нито някой можеше да се връща, нито всеки да пътува. Беше минало време и от първите години на преход. Вече добре си давахме сметка какво се е случило с хората, които не са заминали в Париж, Мюнхен, Лондон, Ню Йорк, и още по-лошо, че това, което се бе случило с незаминалите, се беше превърнало в един особен архетип, който тегнеше като матрица върху цялата литература, наука, кръгозор. Никой не си позволяваше да продължи направеното от друг, т.е. да има учител от местните ширини, никой не си позволяваше да се свързва с други, за да направи отбор, никой, въпреки новото време, не се осмеляваше да си помисли, че може да бъде по-свободен, по-голям, по-жив – и текстовете му да бъдат световноизвестни. Едва ли например български хуманитарист би си позволил в най-сериозната си книга да пише за любовта-радост и любовта-желание – нито по времето на комунизма, нито след него – с едни малки изключения на хората, които бяха избягали сякаш в свой вътрешен Париж – в който пишеха, но пък никой не ги четеше. В „Недовършената градина“ Цветан Тодоров разказва за един такъв тип „отделен човек“, сякаш пише за тях, но сякаш пише и за себе си –  едно истинско вътрешно „невъзвращенство“ – боязън да си представиш разказа, който ще успее да намери излаз към реалността – едно вътрешно състояние на любовта, което влюбените изживяват, когато са разделени:  първо, всеки поотделно мислено разговаря с отсъстващия, второ – всеки поотделно разговаря със себе си като с друг. Едно отсъствие и разделеност на трета степен. Докато истинското удоволствие и от любовта, и от индивида, и от всичко – е не в отделното, а в това преливане и прехождане от едно в друго.

През септември 2014 година имах небесното благоволение да се срещна лично с Цветан Тодоров. В една ранна сутрин в началото на септември, докато обикалях из софийските улици, телефонът ми иззвъня – обаждаше се професор Богданов, който ме помоли да отида до летището, където проф. Стоян Атанасов – най-преданният приятел на Цветан Тодоров, го чакаше, за да го посрещне – и да занеса от новото второ издание на „Недовършена градина“. Книгата е част от моралната и политическата философия, към които Цветан Тодоров се насочва след поетиката и литературната теория и носи заглавието си от онова, за което говори Монтен – недовършената, недокопана градина: мястото, в което се учим да превръщаме мимолетното в дълготрайност. Тази книга, както и първият том на „В градината с розите“, в който беше публикувана лекцията на Юлия Кръстева при единственото й посещение в Нов български университет, бяха едни от начините ни да надникнем в света на тези митични хора.

Така видях за първи път Цветан Тодоров, който заедно с проф. Стоян Атанасов беше планирал да отиде на тайна, дълга разходка из България, докато всички медии като обезумели искаха да вземат интервю от него. Официалното събитие, поради което беше дошъл, беше филмът на неговата дъщеря Леа – „Да спасиш света в работно време“ – една направена тънко картина на съвременна Европа, в която сякаш „Откриването на Америка“ и „Ние и другите“ се явяваха с ново лице, но със същия силен ум. Само с няколко реплики този филм успяваше да покаже онази човешка висота, която в никакъв случай не подлежи на събиране в калъп. До ден-днешен продължавам да разказвам тази история от филма, в която работещите в една международна организация в следвоенно Косово детайлно обсъждаха писането на проекти – „Какви цели да напишем сега?“ – се питаха героите от филма и изреждаха с насмешка онези дълги думи с прозрачни значения, каквито се пишат в проектите така, че да прозвучат сякаш всичко, което се планира – едва ли не вече е станало. Но и не се страхуваха да изрекат истината: „А може ли да направим обучение срещу измъчването на други хора? Защото тук това е проблемът. Двудневно обучение на тема „Как да не измъчвам другите?“.

Голямата зала на Френския културен институт не успя да побере и една малка част от насъбралите се отвън хора. Всички искаха да чуят Цветан Тодоров, и думите, които той каза тогава, вероятно ще оцелеят столетия: „Вие може би очаквате от мен да кажа някакви знаменити истини и се страхувам, че няма да бъде точно това – защото аз съм дошъл тук, за да науча от вас, от другите хора, от моите колеги – какво мислят те. Това, за което само искам да напомня, е, че в съвременния свят демокрацията не изглежда, че е заплашена от открити врагове – както това е било между двете световни войни и по време на Студената война, когато се нападаше идеалът на демокрацията, а не само нейните реализации. Това не значи, че съвременните демокрации нямат врагове – те също имат врагове, но тези врагове излизат от самата демокрация. Те  представляват едно прекалено засилване на някои демократични принципи спрямо други. И това изолиране на едни принципи е най-голямата заплаха срещу съвременната демокрация. Демокрацията не може да дойде насила и да се настани отвън в едно общество – така средствата стават по-силни от целта и вместо да постигнем тази висока цел, ние разоряваме страната по един начин, който не можем да поправим – както го виждаме сега в Ирак или в Либия – страни, които имаха щастието да получат нашите подаръци във форма на бомбардировки и други окупации. Филмът на Лея показва един по-лек месианизъм, който не се упражнява чрез военни, а чрез икономически средства – защото бюджетът на тази организация, която се настанява след войната в Косово, е навярно по-висок от целия останал бюджет на страната. Така че дълго не се колебае населението какво отношение да взима към тези уроци – всички ходят на събранията, на които са поканени. Аз съм много доволен от тази среща – да ви чуя и да науча много полезни неща. Въпросът е дали има един вълшебен начин, за да се преборим с тези вътрешни врагове на демокрацията – не ми се вярва, не вярвам, че може да ги победим чрез някоя нова революция, нито чрез високите постижения на технологията, която променя живота ни постоянно. Но наистина вярвам повече в онази традиционна ценност, която е образованието, възпитанието – щом тези врагове са се родили един ден, те значи могат и да умрат един ден.“

Изглеждаше светещ и осветяващ – в толкова естественото послание, че щом едно зло е могло да се роди – то значи може и да умре. В думите му блестяха ситуациите на неравновесие и ситуациите на равновесие – над бездните, които, за да се разберат – трябва да се тълкуват. Изглежда Цветан Тодоров  беше успял да пресътвори тихата нишка на мракобесието, от което беше избягал и да я превърне в златна, вграждайки я в своите думи – както казваше проф. Богдан Богданов – „на фона на цял свят“, което означава – в правенето не само на пъстри черги, в правенето не само на висша мода, а в правенето на златно-слънчева небесна окриленост на мисълта – тази, посредством която ставаме по-високи, много добри и истински безсмъртни.

д-р Веселина Василева

4 коментара

  • Тъжно започна 2017 година: да се сбогуваме с велики мислители на европейската и световна култура не е никак лесно, още по-трудно е, когато те са от малкото българи добили слава надхвърляща океани, морета, граници, култури и държави. Веселина ме накара да си представя как Цветан Тодоров идва в България не за да говори, говори, говори…, а за да се приближи до нас, българите в страната. Страна, която в през последните години от живота на писателя, става все по-важна за него. И си мисля, че именно издаването на книгите му на български, помогна тази връзка с родината да е реална и взаимна както за Тодоров, така и за нас, неговите читатели. Всяка книга носеше и носи и сме; да твърда, ще носи, емоция и благодарност – благодарност, че можем да четем и разбираме някой, който никога не е забравил, че пише и за нас. Ето как намирам посланията на Цветан Тодоров: когато пише за варвари и цивилизовани, сякаш се обръща към нас, българите от началото на 21 век: „хей, мили сънародници, опознайте другите култури за да не станете варвари като някои, които вече са заприличали на такива“. Ето цитатът от книгата „Страхът от варварите“: „Цивилизован – винаги и навсякъде – е този, който е в състояние да признава в пълна мяра човечността на другите. За да стане човек такъв, той трябва да премине през два етапа: през първия открива, че другите водят различен начин на живот в сравнение с неговия; през втория приема да ги разглежда като носители на същата човечност, каквато притежава и той самият. Моралната взискателност получава и интелектуално измерение: да помогнеш на своите близки да разберат една чужда идентичност, било индивидуална или колективна, е акт на цивилизованост, защото така се разширява кръга на човечността; така учени, философи, творци внасят своя принос за отстъплението от варварството“ („Страхът от варварите“, стр. 42-43).

    • Eх, не съм си и мечтала да получа първия коментар в тази нова форма на вестника. Много ти благодаря, Ани на Морето! Но ние сме стари форумни кучета – изписали стотици страници. Когато Цветан Тодоров дойде в България си мислех, че все пак ще успея да запазя самообладание – обаче не успях, наистина треперех така, както другите хора вероятно треперят при среща с рок музиканти, артисти, спортисти. Прекрасен е откъсът за човечността и наистина е свързан с нас, за които собствените ни писатели казват, че ако в тази страна се роди гений, то това би бил геният на завистта. Всъщност ние от тази страна ли сме, познаваме лично Посейдон, Ате, Херо, стоте години самота и постоянно пишем писма на полковника. Мисля, че Цветан Тодоров дойде в България, за да направи връзката си с Вселената – по-звездна, по-висока, по-добра. Идването му беше прекрачване на граница. Много те обичам!

  • Моята любима негова книга е „Незавършена градина“.
    В края и се съдържа всичко,което би трябвало да следваме в нашето “ днес,“ за да се надяваме на по-добро “ утре“.

  • Цветан Тодоров също най-много е харесвал нея. Аз предпочитам неговите първи текстове, свързани с литературна теория и интерпретация. Много хубав е този преход, който го има при няколко изследователи, които съм чела – преходът от тълкуването на литературен текст към заниманията с човешкия живот.

Вашият коментар