(Не)достъпния университет

Правото на достъп до обществена информация

Университетски дневник бр.24 (2019)

ДЕНИЦА ТОПЧИЙСКА

Деница Топчийска е доцент в департамент “Право” на НБУ. Интересът ѝ се фокусира върху философията на правото и информацията.
Статията на доцент Топчийска разказва за историята на достъпа до информация, но заедно с това и за философията ѝ. Полезна и информативна, тя е пример за това, че образованието може да бъде академично, елитарно, но и интересно и вълнуващо.

Правото на достъп до обществена информация е аспект на свобода на информация, която е универсално възприет стандарт в каталога от фундаментални права на човека, признати в международното право. Това право поражда две задължения за публичните институции. От една страна, проактивното задължение – да направят публична информацията за тяхната дейност, и от друга страна, реактивното задължение – да отговорят на исканията на лицата за информация, като им предоставят достъп до регистри и документи с обществена информация. Правото на достъп до информация е предпоставка за ефективното функциониране на демокрацията, тъй като чрез него се осигурява прозрачността на действията и отговорността на политическата власт.

Възникването на концепцията за свобода на информацията се свързва с периода на Просвещението. През 1766 г. в Швеция е приет първият в света закон за достъп до информация, с който се утвърждава свободата на пресата, включително свободата да се отпечатват и разпространяват материали за управляващите, съдилищата и парламента. С оглед на това е необходимо да бъде предоставен свободен достъп до всички архиви с цел копирането на такива документи на място или придобиването на заверени копия от тях. Основните достижения на закона от 1766 са свързани със забраната на политическата цензура и предоставянето на обществен достъп до документи на правителството.

Източник: chydenius.net

Два века по-късно, с приемането на стандартите за правата на човека на ООН, правната регламентация, свързана с правото на информация, започва да се разпространява. През 1946 г. Общата асамблея на ООН приема Резолюция 59, в която се предвижда, че свободата на информация е основно право, което е от изключително значение за всички други права и свободи, признати от организацията, и е условие за мира и прогреса в света. През 1948 г. Всеобщата декларация за правата на човека на ООН утвърждава свободата на изразяване като основно право, което обхваща свободата „да търсиш, да получаваш и да разпространяваш информация и идеи чрез всички средства и независимо от държавните граници“ 3 . Това право е включено през 1966 г. в Международния пакт за граждански и политически права на ООН 4 , а през 2011 г. Комитетът по права на човека към ООН изрично потвърди, че правото на свобода на изразяване обхваща и правото на достъп до информация. С оглед значението на свободата на информация за развитието на модерното технологично общество Световният форум за информационното общество (WSIS), организиран към ООН, потвърждава всеобщия достъп до информация като важен аспект за включващите общества на знанието.

В рамките на Съвета на Европа правото на достъп до информация, съхранявана от публичните институции, кристализира в практиката на Европейския съд по правата на човека във връзка с прилагането на правото на свобода на изразяване по член 10 от Европейската конвенция за защита правата на човека 7 . Съдът приема, че отказът за достъп до документи, съхранявани от институциите, представлява нарушение на правото по член 10 от Конвенцията. Паралелно с това през 1997 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа приема, че правото на обществен достъп до пълна и ясна информация трябва да се възприема като основно право на човека.

Източник: book.coe.int

През 2009 г. в рамките на Съвета на Европа беше приета Конвенцията за достъпа до официални документи – първият международноправен задължителен инструмент, който признава общото право на достъп до официални документи, държани от публичните власти. Конвенцията се основава на идеята, че прозрачността на публичните институции е ключова характеристика на доброто управление и е показател за демократичността и плурализма в обществото. Подчертава се значението на правото на достъп до официални документи за ефективното упражняване на другите признати основни права на човека, както и за укрепването на легитимността на публичните институции в обществото и доверието към тях. В Конвенцията се потвърждава принципът, установен в юриспруденцията, че всички официални документи по принцип са публични и ограничение до техния достъп се допуска, само при условие че се защитават други права и законни интереси (напр. за защита на националната сигурност или неприкосновеността на личния живот).

В Европейския съюз правото на достъп до информация е установено в Договора за функционирането на ЕС, според който всяко физическо или юридическо лице, което пребивава или има седалище в държава членка, има право на достъп до документите на институциите, органите, службите и агенциите на ЕС, независимо от вида на техния носител. Това означава, че гражданите могат да получат документи, държани от Европейската комисия и другите институции, включително информация, свързана със законодателния процес, официални документи, исторически архиви, протоколи от срещи и др. В специален регламент е предвиден редът за достъп, като целта е той да бъде осъществяван по възможно най-лесния начин. Институциите могат да откажат достъп до документ единствено когато оповестяването му би засегнало защитата на обществения интерес или частния живот и личната неприкосновеност. Друго основание за ограничаване на достъпа до информация са случаите, когато това би засегнало нечии търговски интереси, съдебните процедури и правните становища или процеса на вземане на решения от институцията.

С приемането на Хартата на основните права на ЕС правото на достъп до документи е регламентирано като самостоятелно право от свободата на изразяване, предвид неговото значение в развитието на демократичните общества.

Източник: en.wikipedia.org

В последните години правото на свобода на информация и достъп до обществена информация е признато в повече от 90 национални законодателства, а над 50 държави са приели конституционни разпоредби, които потвърждават неговото признаване като основно право. В Конституцията на България е признато правото на всяко лице да търси, получава и разпространява информация, както и правото на достъп до информация от държавните органи. Редът и условията, при които лицата могат да осъществят правото си да получат информация, съхранявана от държавните институции, са регламентирани в Закона за достъп до обществена информация, приет през 2000 г.

Достъп да информация, свързана с обществения живот в Република България, може да поиска всеки български гражданин, чужденец или лице без гражданство, както и всяко юридическо лице – асоциация, търговско дружество, кооперация и т. н. Държавните органи, органите на местно самоуправление, както и всички юридически лица, чиято дейност е финансирана със средства от държавния бюджет или от фондовете на Европейския съюз, са задължени да предоставят информация, свързана с осъществяваната от тях дейност. Според закона средствата за масова информация, независимо дали се финансират с държавни или частни средства, също са задължени да предоставят информация, но само относно лицата, които участват в управлението или упражняват контрол върху тяхната дейност. Изискването отразява необходимостта от прозрачност в дейността на медиите с оглед възможността им за влияние и насочване на общественото мнение. Основанията за ограничаване на правото на достъп до обществена информация са изрично предвидени в закона и са свързани със защита на националната сигурност или други права и законни интереси на лицата.

Източник: informo.bg

Модерното законодателство, свързано с регламентирането на правото на достъп до обществена информация, се основава на принципа, че информацията, съхранявана от държавните институции, е публична и достъпът до нея и нейното разкриване могат да бъдат ограничени единствено ако са налице законни (легитимни) причини, като например защита на личната неприкосновеност и сигурността. Приема се, че обществеността има право да знае как се упражнява властта и се изразходват публичните средства, тъй като публичните органи се избират от гражданите и се поддържат от бюджетни средства. В този контекст се подчертава значението на свободата на информация и правото на достъп до нея с оглед отчетността и политическата отговорност на институциите по отношение на техните действия и решения. Също така достъпът до обществена информация позволява приемането на информирани решения от страна на гражданите и следователно представлява основен елемент за правилното функциониране на демократичните системи.

Източник: authentis.swiss

Независимо от значителния напредък, свързан с признаването на правото за достъп до обществена информация, все още има много проблеми, които предстоят да бъдат решени. От една страна е необходимо правителствата да възприемат културата на прозрачност и отвореност при осъществяването на дейността си, а от друга страна – гражданското общество трябва активно да упражнява своето право на достъп до информация. Слабостите в законите, тяхното прилагане и контролът, който се осъществява, оставят до голяма степен свободата на информация и правото на достъп до нея като неосъществено право. Проблемите при прилагането са свързани с ограниченото документиране на дейностите на публичните власти, като липса на протоколи, ограничени мотиви при вземане на решения и т. н. Също така като проблем се отчита широкият обхват на изключенията, които се прилагат, особено свързаните с класифицирана информация, поверителност на информацията или защитата на личната неприкосновеност и по-конкретно обработването на лични данни. Ефективното прилагане на правото на достъп до обществена информация изисква конкретни бъдещи действия с оглед преодоляването на проблемните области.

Карта на страните-членки на Съвета на Европа, подписали Конвенцията за достъп до официални документи
Конвенцията е открита за подписване на срещата на министрите на правосъдието в Тромсо, Норвегия (18 юни 2009). Сред първите подписали са 12 държави – Белгия, Естония, Финландия, Грузия, Унгария, Литва, Черна гора, Норвегия, Сърбия, Словения, Швеция, Македония. На 1 септември 2010 Босна и Херцеговина също се присъединява. Унгария, Норвегия и Швеция също я ратифицират. Конвенцията за достъпа до официални документи ще влезе в сила и ще бъдат формирани органите за наблюдение когато бъде ратифицирана от поне 10 държави.
Източник: aip-bg.org

Изображение: access-info.org

Вашият коментар