Размисли по повод 60-годишния юбилей от подписването на Римския договор

Университетски дневник бр.20 (2017)

(In varietate concordia)

доц. д-р Стефан Стефанов

През 2017 г. отбелязваме важен юбилей – 60 години от подписването в Рим, през 1957  г., на Договора за създаване на Европейската общност. Учредители са Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург. Така лелеяната през вековете в съзнанието на милиони хора и пресъздавана в творчеството на писатели и философи мечта за мир и споделен просперитет на Стария континент се превръща в реална политическа цел. По-нататък регионалната интеграция успешно преминава през различни стадии, утвърждавайки се като модел за подражание в световната стопанска история.

Римският договор предвижда: премахване на митническите и количествени ограничения във взаимната търговия; въвеждане на обща митническа тарифа и обща търговска политика към третите страни; отстраняване на съществуващите в рамките на Общността препятствия пред свободното движение на хора, стоки, услуги и капитали; установяване на обща политика в селското стопанство, транспорта и т. н. През 1968 г. – около 1,5 години по-рано от предвидения срок, е завършено изграждането на митническия съюз и продължава изпълнението на останалите условия в Римския договор. Към 1 януари 1993 г. завършва изграждането на единния европейски пазар.

Успешното развитие на интеграционния процес в дълбочина е причина за разширяване и на неговия обхват. През 1973 г. се присъединяват Великобритания, Дания и Ирландия, 1981 – Гърция, 1986 – Испания и Португалия.

По-нататъшната хронология, е както следва:

През 1995 г. се присъединяват Австрия, Финландия и Швеция, 2004 г. – Полша, Унгария, Чехия, Словакия, Словения, Естония, Литва, Латвия, Кипър и Малта, 2007 г. – България и Румъния; 2013 г. – Хърватия. В момента в ЕС членуват 28 държави, заемащи общо 4,3 милиона квадратни километра с население от над 500 милиона граждани.  19 от тези държави образуват Еврозоната, в която функционира единната валута евро – Франция, Германия, Италия, Холандия, Люксембург, Белгия, Ирландия, Гърция, Испания, Португалия, Австрия, Финландия, Словения, Словакия, Кипър, Малта, Естония, Литва и Латвия.

Най-значителният резултат от обединените усилия на държавите членки на ЕС е, че създават модел на регионална интеграция, основаващ се върху реална конвергенция на участващите икономики – едновременно с динамичния икономически растеж на Общността като цяло се осъществява и догонващо развитие на страните с по-ниски икономически равнища и сближаване на техните показатели за БВП на глава от населението и доходите с най-напредналите страни в общността. Така с обединени усилия те осъществяват следвоенното възстановяване в много кратки срокове, а в последствие – и догонващ растеж по отношение на световния икономически лидер САЩ. За тези процеси може да се съди по данните в таблица 1.

Таблица 1. Динамика на икономически растеж в САЩ и ЕС-15

Източник: Finance and development, IMF, March 2017, p. 4.

Те ясно очертават изпреварващите темпове на страните от ЕС спрямо растежа в САЩ в периода 1950-73 г. Очевидно не е случайно, че в стопанската история той носи името „Златната ера на капитализма“ (Golden age of capitalism). Разликата в показателя БВП на глава от населението между страните от Западна Европа и САЩ намалява от 48% през 1950 на 28% през 1973 г. По подобен начин тази разлика за страните от Южна Европа и САЩ намалява от 79% на 65%.

Характерно е и това, че от 1945 г. икономиката на страните от Южна Европа – най-бедната част от некомунистическа Европа, нараства със значително по-бързи темпове от икономиката на страните в Западна Европа. Една от причините е, че перспективата за присъединяване към ЕС създава стимули за съществени структурни реформи.

Динамичният икономически растеж се запазва и през следващия период, но за него е характерно, че прекратява тенденцията на догонване спрямо равнището на САЩ и постепенно се очертава тенденция на изоставане. Така например през 1982 г. доходът на глава от населението в страните от Западна Европа възлиза на около 77% от равнището на САЩ, през 1990 той е 72%, а към 1999 – 69% 1 .

Правителствата на страните от ЕС отговарят на горното предизвикателство, като обединяват усилията си за преминаване към нов етап в задълбочаване на интеграционните процеси и усъвършенстване на механизма за тяхното управление. Това намира израз в амбициозните цели, заложени в Договора от Маастрихт за Европейски съюз, влязъл в сила през 1993 г. Сред тях ключово значение има планът за икономически и паричен съюз (ИПС) и реализирането на неговия трети етап – създаване на Еврозоната чрез заместване на националните валути с единната валута евро с начало от 1 януари 1999 г.

Преминава се към ново качество в развитието на интеграционния процес. То намира израз в: първо, утвърждаване на приоритета на интеграцията чрез финансовите пазари, и второ, намаляване на силата и значението на координацията и обединителните тенденции в другите макроикономически политики на страните членки на ЕС. Така европейските лидери създават управленска система на валутната зона, която изцяло съответства на неолибералната парадигма, утвърдила се в западните демокрации от началото на 80-те години като основа на тяхната икономическа политика. Заместването на националните валути с еврото окончателно и напълно елиминира валутно-курсовия риск за частните инвеститори и им предоставя пълна свобода на действие в Еврозоната. Обратната страна на този процес е, че правителствата се лишават от възможността да управляват икономическите процеси чрез валутно-курсовата и паричната политика. Нещо повече, при сравнението на първостепенните задачи на Европейската централна банка и Федералната резервна система на САЩ изпъква фактът, че Договорът от Маастрихт определя крайно неолиберален статут за ЕЦБ, докато този на ФРС съдържа нюанси, характерни за кейнсианската парадигма: според договора от Маастрихт първостепенната задача на ЕЦБ е да поддържа стабилността на цените в Еврозоната (малко под 2% годишно), докато ФРС, наред с тази задача, има за цел да осигурява и пълна заетост в икономиката на САЩ.

След разширяването на ЕС на изток, през 2004 и 2007 г., значително нараства броят на икономиките със сравнително ниски икономически равнища. Поради тази причина необходимостта да се осигурят предпоставки за продължаване на процеса на реална конвергенция придобива централно значение. Характерно е обаче, че реализирането на тази задача трябваше да стане в условия на нарастващо различие между прилаганите в общността национални икономически модели. Те се разпределят в две основни категории. Общото между тях е ограничението на възможностите за провеждане на експанзивна (стимулираща съвкупното търсене) фискална политика. Причината е въведеното чрез Пакта за стабилност и растеж изискване бюджетният дефицит и общият държавен дълг в Общността да не надхвърлят, съответно, 3 и 60% спрямо БВП на съответната страна.

Първият модел е „крайно неолиберален“, доколкото чрез неговото прилагане, наред с фискалното ограничение, правителството на съответната страна е лишено от възможността да провежда валутно-курсова и парична политика. В тази група попадат всички страни в Еврозоната поради замяната на националните им валути еврото. Въпреки че запазват националните си валути, в същата група попадат и новоприсъединилите се страни, прилагащи твърдо фиксиран валутно-курсов режим на основата на въведен валутен борд – България, Естония, Литва, Латвия (последната прилага леко модифициран вариант).

Вторият модел се характеризира като „умерено неолиберален“. В него общовалидното фискално ограничение е съпроводено от прилагане на плаващ валутно-курсов режим, поради което правителството на съответната страна запазва валутно-курсовата и паричната си политика. Този модел действа в старите членове на ЕС, които, поради една или друга причина, отказват да се присъединят към Еврозоната (Великобритания, Дания, Швеция) и в част от новоприсъединилите се страни – Полша, Чехия, Унгария, Румъния.

По-нататък възниква въпросът: доколко преминаването към третия етап на ИПС дава тласък за ускоряване на реалната конвергенция в общността и за възобновяване на догонващото развитие спрямо икономиката на САЩ или, по-скоро обратното, генерира тенденция на реална дивергенция на периферните икономики и запазване на изоставането спрямо САЩ.

Последствията от преминаването към третия етап на ИПС накратко намират израз в следното. След замяната на националните валути с еврото инфлацията в страните в Еврозоната продължава да се характеризира с различни темпове – в периферните икономики тя е над средното за региона равнище, а във водещите икономики 2   – под средното. Същевременно преминаването към общата валута на практика означава, че ЕЦБ започва да определя еднакъв номинален лихвен процент по основните си операции за всички страни в региона. Поради тази причина възниква уникална ситуация – реалните лихвени проценти 3  стават по-ниски в периферните икономики и по-високи във водещите икономики. Казано с други думи, кредитът реално поевтинява в периферните икономики и поскъпва във водещите икономики. Така възникват обективни условия съществувалото преди въвеждане на еврото разнопосочно презгранично движение на капитали в общността да се трансформира в масово еднопосочно движение от водещите към периферните икономики.

По-нататък възниква въпросът: каква е гаранцията, че това масово еднопосочно придвижване на капитали към периферните икономики ще съдейства за тяхното догонващо развитие и реална конвергенция спрямо равнището на водещите икономики; съществува ли опасност да се случи обратното – то да причини тежки кризисни процеси и реална дивергенция?

Теоретично съществуват и двете възможности, в зависимост от това към кой сектор на икономиката се насочва масовият приток на капитали. Структурата на националното стопанство може да се разглежда като състояща се от два сектора. Единият е секторът на търгуемите стоки и услуги, обхващащ всички дейности, в които производителите са изложени на международната конкуренция – лека и тежка промишленост, селско стопанство, добивна промишленост и подлежащи на аутсорсинг услуги. Доходността от инвестициите в този сектор е в зависимост от повишаване на ефективността чрез създаване на нови или разширяване на съществуващи производства и дейности, насочени към износ или към вътрешния пазар. И в двата случая неизменно условие за висока доходност е постигане на по-висока конкурентоспособност спрямо чуждестранните производители –  или чрез икономия на ресурси, или чрез създаване на стоки и услуги с по-добро качество и потребителски свойства, включително чрез ускоряване на продуктовите  и технологични иновации. Това е начин да се ускори догонващото развитие чрез поддържане на необходимата дългосрочна балансираност по текущата сметка на платежния баланс.

Другият е секторът на нетъргуемите стоки и услуги, обхващащ дейности, които не са изложени на натиска на международната конкуренция – строителство, операции с недвижими имоти, търговия на едро и дребно, финансови услуги, борсов сектор, публични услуги и др. Тук мотивацията на инвеститорите е доходността, произтичаща от увеличението на цената на актива, в който се инвестира. Тя расте в съответствие с растежа на търсенето на този нетъргуем на международния пазар актив, включително и поради първоначалното изоставане на неговото предлагане. Основен двигател в случая е голямото предлагане на евтин кредит (ниски реални лихвени проценти) от търговските банки. Характерно за надуването на спекулативен балон, както показва практиката, е,  че растежът на цените на имотите не  отказва потребителите да купуват, защото те очакват цената на актива да продължи да расте и след като са го купили. Така те остават с убеждението, че са направили добра инвестиция. Очевидно е, че тук доходността от инвестициите не е в зависимост от увеличаването на конкурентността спрямо чуждестранните производители, какъвто е случаят с инвестициите в сектора на търгуемите стоки и услуги. Крайният резултат е, че увеличеният приток на инвестиции в нетъргуемия сектор генерира кредитна експанзия и надуване на спекулативни балони, които в определен момент се спукват и икономиката се оказва в плен на разрушителен цикъл от типа „прегряване – срив“. На практика това заплашва с икономиката със силен депресивен натиск и поемане на посока, обратна на реалната конвергенция. В основата на реалната дивергенция са следните феномени, причинени от притока на капитали в нетъргуемия сектор: а) ускоряване на темпа на инфлация, което още повече намалява стойността на реалния лихвен процент; б) преразпределяне на националните ресурси от сектора на търгуемите към сектора на нетъргуемите стоки и услуги; в) намаляване ефективността в използването на националните ресурси и ценовата и неценова конкурентност на произвежданите в търгуемия сектор стоки и услуги, което предизвиква тежки платежно-балансови кризи и нарастване на частния и публичния дълг.

Таблица 2. Отражение на Голямата рецесия върху икономиките на страни с фиксиран и плаващ валутен курс

Към кой от двата сектора на периферните икономики ще се насочи масираният приток на капитали и какви ще бъдат последствията от това, зависи от политиките и инструментите, с които разполагат правителствата за регулиране посоката на прииждащата инвестиционна вълна. За целта могат да бъдат използвани три основни механизма. Първият регулативен механизъм е налице, когато правителството прилага секторно ориентирана индустриална политика. Ключов елемент на тази политика е регулиране притока на капитали с цел да не се допуска (или да се допуска в ограничени размери) неговото навлизане в нетъргуемия сектор и вместо това да се насочва към приоритетните отрасли и дейности в сектора на търгуемите стоки и услуги.

Вторият регулативен механизъм изисква правителството да използва инструментите на паричната политика, с които да ограничава активността на инвеститорите в нетъргуемия сектор. Третият регулативен механизъм изисква правителството да прилага плаващ валутно-курсов режим. Той действа като автоматичен регулатор на презграничното капиталово движение, но може бъде допълнително активиран чрез намеса на централната банка на валутния пазар. Има се предвид възпиращото действие по отношение на презграничното капиталово движение, произтичащо от поскъпването на националната валута при масиран приток на чуждестранни капитали и от поевтиняването на националната валута при бягството на капитали от страната.

Изводът е, че на практика прилагането на първия регулативен механизъм е невъзможно в условията на ЕС, доколкото провеждането на секторно ориентирана (известна още като „вертикална“) индустриална политика е невъзможно в условията на интеграционна система, характеризираща се със свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали.

Правителствата в страните с умерено неолиберален режим разполагат с втория и третия регулативни механизми, докато правителствата в страните с крайно неолиберален модел на практика са лишени от такива и  се оказват незащитени спрямо масирания приток на спекулативни капитали в нетъргуемия сектор на своите икономики.

Практиката потвърждава горните изводи.

Непосредствено след въвеждане на еврото в нетъргуемия сектор на страните с крайно неолиберален модел започва масово навлизане на капитали, което поставя началото на мощни спекулативни процеси предимно в имотния и борсовия сектори.  Прегряването и инфлацията достигат високи размери, особено в страните извън еврозоната – в Литва, Латвия, Естония и България 4 . Тези процеси първоначално създават видимост за нарастваща икономическа активност. Те погрешно се тълкуват като ускоряване на реалната конвергенция на периферните икономики и като повод за позитивни оценки на последствията от въвеждане на еврото. С настъпването на Глобалната финансова криза и нейните негативни шокове върху европейската икономика картината се прояснява – генериран е мощен спекулативен балон, неминуемо предвещаващ дълбок срив с неговата последваща трансформация в криза на държавния дълг. Тя особено силно засяга икономиките на Португалия, Испания и Гърция. Подобен процес се развива и в страните с крайно неолиберален модел извън Еврозоната – в кулминацията на кризата Естония, Литва и Латвия регистрират най-големия спад на показателя „реален БВП“ в световен мащаб.

Данните в таблица 2 ясно показват, че непосредствено преди кризата (в периода 2007 – 2008 г.) темповете на инфлация в четирите страни с фиксиран курс са много по-високи в сравнение с темповете в двете страни, прилагащи плаващи курсове (Полша и Чехия), както и спрямо средното равнище в 27-те страни членки на ЕС.

Особено впечатляващ обаче е икономическият срив, на който са подложени страните с фиксирани валутни курсове през 2009 г. По своята дълбочина той напомня кризата от времето на Голямата депресия през 1929 – 1933 г. На този фон много ярко изпъква успешната макроикономическа политика в Полша – единствената страна в ЕС, успяла да предотврати икономическия спад в своята икономика.

Правителствата на страните с умерено неолиберален модел успяват да приложат инструментите на валутно-курсовата и паричната политики за защита на своите икономики и да омекотят негативните шокове на Глобалната криза. Характерно е, че Полша е единствената страна в ЕС, която не регистрира спад на БВП по време на глобалната рецесия.

Както е известно, началото на глобалната криза е във финансовия сектор на САЩ. Характерно е обаче, че икономиката на САЩ бележи по-малък спад в сравнение със страните от Еврозоната и провежда значително по-успешни политики за възстановяване на растежа. Това също е доказателство в полза на по-активната правителствена намеса. Пример в това отношение са активните и навременни действия на ФРС, за разлика от забавените и плахи реакции на ЕЦБ в рамките на специфичния  ѝ статут и правила, определени в договора от Маастрихт.

Трябва да се има предвид, че периферните икономики в Еврозоната и извън нея, прилагащи крайно неолибералния модел, понасят значителни загуби не само в периода на кризата, когато рецесията за някои от тях прераства в депресия, но и в процеса на борбата с нейните последствия и в опитите за нейното преодоляване. Причините са, че усилията на тези страни за излизане от кризата са блокирани от невъзможността да използват твърде популярните инструменти на валутно-курсовата политика – чрез девалвация (поевтиняване на националната валута) да повишат временно конкурентността на произвежданите в тях търгуеми стоки и услуги  и да преодолеят по този начин платежно-балансовата криза. Например условието Гърция да приложи подобна политика е първо да се оттегли от Еврозоната, като възстанови функционирането на драхмата и след това премине към нейната девалвация.

Отсъствието на възможност за прилагане на подобни политики налага в страните с крайно неолиберален модел да прибягнат към дълбоки структурни реформи от типа на тъй наречената вътрешна девалвация.  Те са добре известни от практиката на реформите в Гърция и прибалтийските държави. Насочени са към възстановяване на националната конкурентоспособност посредством поевтиняване на произвежданите в страната стоки и услуги чрез силен натиск за понижаване на работните заплати. Фокусът първоначално е върху заплатите в публичния сектор, включително и чрез масово уволнение на служители с цел да се генерира безработица, която да упражни натиск към понижаване на заплатите в частния сектор. Пристъпва се и към намаляване на задължителните минимални заплати. Прилага се рестриктивна фискална политика чрез увеличаване на приходите от данъчно облагане и ограничаване на бюджетните разходи, включително чрез намаляване на пенсиите. Друг източник на финансови ресурси за изплащане на дълговете е приватизацията на държавни активи и ограничаване на разходите за публични услуги.

Историческият анализ показва огромните успехи в регионалната интеграция и реалната конвергенция, постигнати от страните членки на ЕС през десетилетията до началото на новия век. Това е повод за тържествено отбелязване на 60-годишния юбилей. На този фон обаче изпъкват проблемите, възникнали в периода след предприетата модернизация на интеграционните процеси чрез въвеждането на еврото и създаването на Еврозоната. Тежката криза, обхванала периферните икономики, както и невъзможността да се възстанови догонващият растеж на общността спрямо равнището на САЩ са повод за множество негативни оценки  на тази модернизация. Обстановката става още по-сложна на фона на задълбочаващите се кризисни явления в ключови области на обществения живот – мигрантска, демографска, екологична и т. н. Наблюдава се разочарование  не само в страните длъжници, но и в страните кредитори. Това е причина за масовото навлизане на левия и десния популизъм в политическата сфера, за негативните оценки на интеграционните процеси, включително за излизане на страни от общността. Ярък пример в това отношение е референдумът във Великобритания за оттегляне на страната, както и възможната перспектива за излизане на Гърция от Еврозоната. В контекста на тези събития се вписва и публикуваната от Европейската комисия Бяла книга за бъдещето на Европа с размисли и сценарии за ЕС-27 до 2025 г.

Според нас големият въпрос е доколко европейският политически елит ще има достойнството и честността да признае и отчете допуснатите грешки и пропуски в архитектурата на третия етап от ИПС, да коригира увлечението по неолибералната парадигма и да реконструира модела на европейската интеграция в посока на възстановяване неговите възможности да осигурява реална конвергенция и единство на националните интереси. Засилването на демократичността в управлението на интеграционните процеси изисква пълноценно съобразяване със спецификата на националните интереси на страните, произтичащи от различията в техните икономически равнища, и с потребностите на догонващото развитие на периферните икономики.

Както е добре известно, „Единство в многообразието (In varietate concordia)“ е мотото, което представя Европа като континент с множество различни традиции и езици, но също и с общи ценности. То трябва да се разбира не като провеждане на еднаква политика за всички страни, например – не като еднаква парична политика за всички страни, а като многообразие от политики и инструменти, насочени към реализиране на общата цел за динамично нарастващ споделен просперитет върху основата на реална конвергенция на националните икономики.

1  Indermit Gill, Martin Raiser. Golden growth: restoring the lustre of the European economic model. The World bank, 2012.Pp. 74-77.
2  За целите на този анализ като „водещи икономики“ определяме страните, които едновременно отговарят на две условия: най-високи показатели в общността за БВП на глава от населението в комбинация с устойчиви положителни салда по текущата сметка на платежния баланс – Германия, Холандия, Дания, Австрия, Швеция.
3  Реалният лихвен процес се изчислява, като от номиналния лихвен процент се извади темпът на инфлация за периода на олихвяване. Например, ако номиналният годишен лихвен процент е 6%, а темпът на годишната инфлация е 3%, реалният лихвен процент е 3%.
4  В настоящата статия се анализират икономиките на Литва, Латвия, Естония в периода преди, по време и непосредствено след Голямата рецесия, когато те все още не са се присъединили към Еврозоната.

Изображения: Britannica Image Quest

Europe/Roman Treaties, 25.3.1957. European Integration: Signing of the Roman Treaties on 25 March 1957. – Gathered in Rome: The heads of govern- ment of Belgium, France, Italy, Luxem- burg, the Netherlands and the Federal Republic of Germany (from the left: P.H. Spaak, J. S. Snoy, C. Pineau, M. Faure, K. Adenauer, W. Hallstein, A. Segni, etc. – Photo.

Rome Treaties 1957, signing of Rome Treaties, 25 March 1957 (Founding of the European Economic Community EC and the European Atomic Energy Community EURATOM, signed by Belgium, West Germany France, Italy, Luxembourg and the Netherlands). / – At the signing: from left German Chancellor Konrad Adenauer, German state secretary Walter Hallstein, Italian Prime Minister Antonio Segni.

1 коментар

  • Много интересна статия. Имах късмета този човек да ми преподава докато следвах във Варненски Свободен Университет. Едни от най-интересните лекции, на които някога съм присъствал!

Вашият коментар