Кратки форми

1968: Три малки сюжета за един голям исторически разказ

Университетски дневник бр.23 (2018)

гл. ас. д-р Методи Методиев

След „1967 – 50 години по-късно“ сега Методи Методиев ни връща в 1968-ма, година, която на по-младите изглежда далечна, за по-зрелите – част от спомените, но общо за всички „важна и интересна“.

Сюжет: №1
Разкрепостяване или Фарс

На първо място, френската 1968-ма сякаш изглежда поставена в капана на доминиращия, включително и в българската историография, позитивистичен прочит. Тоест няма голямо събитие, което да обърне властовата парадигма така, че онези, които са били отдолу, да се отзоват отгоре, и следователно историците да заключим гордо, че има някакъв прелом. От друга страна, именно Франция е арена на сблъсък между добрите млади, които нямат власт, и лошите стари чичковци, които държат контрола над семейството и политическите институции. Именно студентите стават истински двигатели на борбата срещу застаряващия генерал Шарл де Гол, като не възрастта е проблемното звено, а нейното йерархично позициониране. Именно този повик дава на Франция шанса за една нова вълна, която по-късно ще бъде олицетворена от президента Франсоа Митеран. Макар и иронично, но сякаш един от завършеците на тази френска 1968 е видим 28 години по-късно, когато през 1996 същият този Митеран, бе изпратен в последния си път от своята жена и своята любовница. Този победил хедонизъм разкри цялостното разпукване на фасадите, зидани от мнозина бели мъже с власт в периода на европейската модернизация. В крайна сметка резултатът от всичко това превърна френския политически живот в заложник на формули за личен живот, които да търсят форма за изява: от разпуснатия Саркози до разбилия стереотипите за възрастова йерархия в отношенията мъж – съпруга Макрон.

Сюжет №2: Свобода или Изолация

Отвъд Атлантика младите не само се съпротивляват срещу старите, защото именно последните ги пращат да измират из тръстиките на Виетнам. Така американският политически елит, изплащайки един вид капаро за това, че взима властта от ръцете на Стария континент в края на Втората световна война, се вижда принуден да гради система, която все повече се отдалечава от онази на Джеферсън и Вашингтон и все повече наподобява онази на Метерних. Съпротивата срещу войната ескалира до обществено настроение в полза на традиционния северноамерикански изолационизъм. В крайна сметка въпросът за това дали в САЩ бунтът може да се прочете като сблъсък на младост и разкрепостеност или по-скоро като един частен случай, намира един възможен отговор отново във втората половина на 1990-те. Тогава властта е в ръцете на един символ на онези тогавашни млади, които искат да преследват собственото си щастие, а не да умират заради идеите на възрастните, – този човек се казва Бил Клинтън. Но неговата власт попада под съмнение по причина на едно прелюбодеяние, извършено в рамките на неговото йерархично превъзходство. Тук, за разлика от френската история, премахването на фасадата се оказва недостатъчно. Не само това, но ударът е толкова тежък, че допринася за връщането на тягата към едно консервативно управление на Джордж Буш-младши. По-късният успех на Обама изглежда още едно завръщане, което е отглас на 68-ма по посока на човешките права. За съжаление днешното състояние показва, че последното е било по-скоро прелюдия към една поредна американска политическа трагедия в посока на изолация.

Сюжет №3: Преживяно и Непреживяно

Източноевропейската история има своята голяма тема, съсредоточена в наследството на Пражката пролет. На пръв поглед триумфиралият, през личността на Вацлав Хавел, интелектуален бунт на 68-ма, постепенно отстъпва своето място на традиционни системи като националната държава и посткомунистическия капитализъм. Постепенно духът на 68-ма остава единствено като артикул за туристите, разхождащи се по Карловия мост, докато политическата система ерозира до днешното състояние на изпълнителна власт на ръба на олигархията и президента Милош Земан, който все повече заприличва на комбинация между късния Борис Елцин и настоящия унгарски президент Виктор Орбан. Остава въпросът дали духът на 68-ма може да бъде привикан на помощ, за да спаси ерозиращата демокрация, или настоящата вълна от расизъм и омраза към различието, която се разлива над Централна Европа, ще прониже някогашната туптяща съвест на социалистическия блок.

Българската история на 1968-ма изглежда като дамгосана в резултат на неумелите опити за изграждане на сравнителен исторически разказ и на бягството от всякаква лична отговорност и равносметка за преживяното. В единия вариант се достига до абсурдни клишета в посока на тотален национален нихилизъм, а при другия, за да се избегнат неприятните отговори, е видна тенденцията въпросната година да се обяви дори за несъществуваща. Сякаш е трудно да се направи една история на преживяното и непреживяното. Именно в тази рамка изглежда възможно спокойно да кажем, че нямаме преживяна политическа реформа, но имаме преживян вътрешен отказ да се живее сред метастазите на комунистическата болест; нямаме преживяна културна революция, но имаме осъществени индивидуални опити за съобщностяване с онези други светове. Именно личната история на 1968-ма като че ли остава най-силното наследство, което да търсим в текстовете, образите и архивните наследства. Едва след подобна възстановка тръгва и пътят към извора на силата, от които да черпи енергия съвременното общество или по-скоро онова, на което е писано да чества 60 години от 1968-ма.

Възможният Разказ

Възможен ли е голям разказ за 1968-ма? Единствено при определени условия, свързани с изграждането на обща сюжетна линия, сцена, избор на подходящи роли и дори подходящ саундтрак. В тази посока например е възможен голям разказ за определените герои в отделните пространства, например градските бохеми, виждащи себе си като част от 68-ма, дори и в контекста на един конфликт. Друга възможна сюжетна линия е тази на изолираните общности и има ли една друга 1968-ма, която съществува извън политическите искания за свобода? Подобна рамка позволява да видим истинския обхват на тази година, извън клишираните фрази, а в рамките на преживяното в отделни обществени групи.

В крайна сметка онова, което наричаме Западен свят, има своята сложна картина на 1968-ма, която днес изглежда или твърде далечна, или като един момент на несериозност от страна на „западняците“, достигащ до гротеска. Още повече, изборът на Тръмп и Брекзит допълнително напълниха големия разказ за 1968-ма с противоречивост. От една страна, това е проблем за либералния ред, от друга – невероятен шанс за изследователите да обогатяват своя разказ. По-дистанцираните участници пък получават възможност да настанят собствената си рефлексия върху случилото се преди 50 години на основата на едно усещане за съпричастие към онези проблемни звена на 1968-ма. Всичко случило се тогава е трайно присъстващо в новата европейска култура, към която българското общество е принадлежащо, и наместо да се използват провинциални клишета от типа на „нека европейците и американците да си се оправят сами“, за нас, българските хуманитаристи, би било добре да се включим в разказването на историята и намирането на поуки.

Вашият коментар