Статии

Български архитектурен модернизъм

Университетски дневник бр.22 (2018)

На 10 октомври 2017 г. от 18:00 часа в галерия „УниАрт“ на Нов български университет Теодор Караколев (студент в програма „Изкуствознание“ и журналист в „Медиакафе“) и Васил Макаринов (алумни на НБУ и уредник в Политехническия музей в София) разказаха за употребата на стъклото в междувоенния модернизъм – лентовите прозорци, стъклените фасади, оберлихтите и други елементи, които могат да бъдат срещнати в образците на българската архитектура от този период. По време на лекцията бе представена нова и любопитна информация за историята на българската архитектура между двете световни войни. Лекцията беше придружена с интересни анализи и богат визуален материал от образци на модернизма от България и по света.

Лекцията е съпътстващо събитие в рамките на изложбата „Български архитектурен модернизъм. Образци от 1920-те, 1930-те и 1940-те година на ХХ век“, която може да бъде разгледана до 30 октомври на алеята пред Аулата на НБУ. За последните 4 години изследователите поддържат страницата „Български архитектурен модернизъм“, фокусиран върху 1920-те, 1930-те и 1940-те, която се радва на постоянно растящ интерес.

Теодор Караколев и Васил Макаринов работят за проучване на периода в цялата страна и чужбина. Те полагат систематични усилия за максимално популяризиране сред широката публика и се борят за опазването на архитектурните образци на модернизма в България. От май досега пътуващата изложба е показана в по-големите градове в страната, а каталогът „Български архитектурен модернизъм. Образци от 1920-те, 1930-те и 1940-те година на ХХ век“ се радва на небивал интерес из цялата страна.

Проектът се реализира с подкрепата на Фонд за стратегическо развитие на Нов български университет и Център „Българо-европейски културни диалози“.

Авторите благодариха на всички, които успяха да дойдат (въпреки ремонтите на околните улици) и показаха интерес към ценното наследство на българската архитектура от първата половина на миналия век.

Галерия „УниАрт“

Интервю с авторите

Васил Макаринов

– Принципите на модернизма са утилитарност и подчертаване на природата, оттам и искреността. Защо смяташ, че през 20 — 40-те години това е намерило почва в България, а след промените някак не успяваме да се свържем с тези два принципа? Нямаш илиюзии, че преди 9.Х.44 е лиспвала корупция и държавен произвол?

Васил: Смятам, че всяко едно нещо, когато се прави с разбиране, се получава по най-добрия начин. Това, което става с идването на новата власт след Втората световна война, всява смут сред работещите преди това архитекти, тъй като „отгоре“ им се налага новият принцип на колективната работа, а на архитектурата е вменена пропагандна роля. Една немалка част от тях отказват да проектират, други се насочват само към дейности, свързани с техническия контрол, за трети пък, по стечение на обстоятелствата (а понякога и заради властта), свършва земният им път. Много далеч съм от мисълта, че след 1948 – когато са забранени напълно всичките частни архитектурни бюра – не се създават стойностни сгради. Особено след 1956 г., когато обстановката малко се нормализира, се появяват наистина елегантни здания, отново в духа на Модерното движение, като например комплекс „Заимов“ в София, Гранд хотел „Велико Търново“, много от хотелите в черноморските курорти от 1960-те и 1970-те и др.

Получава се обаче една сериозна дупка, тъй като всяко изкуство, занаят или професия имат естествен път на постоянно развитие, с натрупване на нови идеи, които обаче стъпват върху добре разработените вече стари такива. Тук, уви, традицията е прекъсната. Архитектурният живот след Промените от 1989 г. отново тръгва по своя нормален и естествен път – с частни архитектурни бюра – които обаче нямат традиция, а проектите им се реализират по-скоро по границите на регулацията (затова сме свидетели на купища безформени сгради с по 3-4 тавански етажи, съставени от всевъзможни причудливи и некомбинируеми архитектурни елементи), отколкото следвайки естетически принципи.

Разбира се, не искам да идеализирам безусловно междувоенния период – проблеми от всякакво естество са съществували и тогава, някои от конкурсите са оспорвани или заради липса на тесни специалисти, или за непрозрачност и др. В крайна сметка обаче се вижда, че архитектът наистина държи на работата си, подхожда изключително високопрофесионално във всяко едно отношение и затова нивото на „лошия“ резултат тогава е в пъти по-високо от това на „лошия“ резултат в днешно време.

– Принципите на модернизма не прекъсват ли връзката с възрожденската и балканска архитектура? Това не е ли отричане от корените?

Васил: Трудно може да се отговори еднозначно на този въпрос, но все пак Модерната архитектура, колкото и да се възприема като радикална спрямо предшестващите я стилове, толкова и съумява умело да използва принципите им. И тук съвсем не става дума за директни заемки като употребяваните доста често през 1930-те и 1940-те конзоли или сводове, инспирирани от кобиличните възрожденски форми, или пък за дърворезбени интериорни елементи, характерни пак за същия период. Типичен момент при възрожденската къща, нещо, с което свързваме улиците на Стария Пловдив, примерно, са триъгълните еркери-отстъпи. Същността им е чисто функционална – те осигуряват правоъгълната форма на помещенията. Интересно е подходил арх. Светослав Грозев – един безкомпромисен модернист, майстор на едни от най-значимите сгради в Пловдив, решени в духа на школата Баухаус – при един свой проект от 1930 г. – къщата на Каишев. Тя заема стръмен и неправилен като форма парцел. Интериорът обаче предлага елегантни помещения с правилна форма. Това е постигнато точно с този възрожденски маниер на триъгълните еркери-отстъпи. И далеч не само това! Много други примери имаме като например опосредствената връзка между вън и вътре (така характерна за къщите от Възраждането), което посредством новите технологии от XX в. става възможно и при новопостроените сгради. Затова при къща на Стоянович на софийския булевард „Патриарх Евтимий“ (арх. Т. Горанов и Русев, 1932 г.) имаме огромна спускаща се в сутерена витрина, отваряща дневната към двора.

Може би е малко пресилено като логическа връзка, но дори някои историци на архитектурата свързват плановото разпределение на възрожденската къща с принципа на вестибюлната система на жилищата от 1930-те. Да, действително имаме сходства – едно централно помещение, от което се преминава към всички други стаи в жилището. Бих спорил за някаква свързаност тук, тъй като сходни планови схеми имаме и в Чехия, Испания, Полша и други страни. Но дори фактът, че можем да говорим за някаква близост и по тази линия, е красноречив и доказва, че явно нищо радикално не се е случило с навлизането на модернизма у нас.

Модернизмът е искреност — казваш в своята статия в книгата. С коя дума би определил съвременната архитектура в България?

Васил: Бидейки изкуствовед, а не архитект, не искам да ставам съдник на съвременната архитектура – критиката не е мое поле на работа – но няма как да съм безчувствен към градската ни среда. Всеки един от нас ежедневно я потребява, в това число и аз. Ако модернизмът е „искреност“, то съвременната българска архитектура е „неумелост“. Отварям една скоба, че не искам да генерализирам – Теодор е посочил няколко светли примера, доказващи с пълна сила, че и у нас се случват добри архитектурни неща. Но, за съжаление, няма как да се отрече, че много от онова, което се строи, е неумело. При повечето нови сгради се виждат някакви симпатични елементи, чието иначе хубаво въздействие бива потушено от нещо, с което просто няма как да се комбинира. Получава се фалш. Което ми говори за една неумелост при използването на езика на архитектурата, за неумелост при употребата му, може би дори и за непознаване на отделните стилове. Фактът, че архитектурно бюро изготви проект за превръщане на последните 2 етажа на хотелската част на комплекс „България“ – вдаващи се навътре и оформящи покривни тераси (нещо толкова модернистично!) – в отдавна отхвърлените към средата на 1930-те мансарди, трябва да е много красноречив. И да говори за непознаване на архитектурните стилове. Проблемът, вероятно, частично се корени в тази голяма дупка, образувала се от края на 1940-те до 1989 г. От друга страна – в регулациите, които „образуват“ очертанията на сградата.

 

Теодор Караколев

– Много ми хареса с какви очаквания си подходил и с какво си се сблъскал, което е променило мнението ти. Правиш връзката между частната собственост и състоянието/вида на имота. Скромността или стремежът да са по модата е надделял, когато са избирани модернистичните проекти за частни и обществени сгради?

Теодор: Смело би било да се прави такава директна връзка между частна собственост и състоянието на ценността – смятам, че тя е безспорно фактор, но не и единствен. Класическият пример е с това как се грижим за собствения си апартамент и за общите части във входа. Но в случая, по моите наблюдения, много е важна и връзката с традицията. По-просто казано, собственикът на имота се грижи по-добре, когато това е „къщата на дядо му“ или на „бащата на мъжа ми“ и т.н.

Трудно е да се отговори какво е провокирало избора на проектите. Макар и да имаме много критически текстове в българската литература, всъщност истината винаги е в детайлите и е много специфична за всеки отделен проект. В някои случаи действително собственикът е проявявал скромност и не се е бъркал на архитекта, като му е оставял свобода. В други случаи инвеститорите са се водили по модата. Понякога мъжът в семейството не е имал конкретно мнение и е делигирал всичките права около избор на проект и интериор на жена си. Но може би някаква тенденция, която в днешно време почти отсъства, е наистина доверието, което инвеститорите са имали на архитектите – което доверие самите архитекти пък са оправдавали, като са били постоянно на обекта. Днес мнозинството архитекти рядко посещават и контролират строежите си – това, разбира се, не важи за всички архитекти.

Практиката по отношение на обществените сгради почти изцяло е била да се изграждат след конкурси, които са детайлно обсъждани и внимателно контролирани от съответните институции-инвеститори. Те са били и много по-гъвкави в изборите си от днес, когато обикновено се търси най-евтиното решение.

– Казваш, че частната собственост и изключителният контрол на собствениците са фактор в създаването и опазването на сградите. Либертарианско е като че ли това схващане. Представяш ли си сега подобни изключителни права как биха действали?

Теодор: Да, има някакъв либертариански момент, но все пак не бива да се залита в абсолютни крайности – бих казал, че ми се иска да се намери прагматично решение, което просто работи. Видимо е, че в България сегашният модел не работи и че няма дебат.

Обикновено когато се коментират законите за културно наследство, се дават примери от съвремието с държави със строго законодателство, голям контрол или дори възможност за национализация на културните ценности. На много места по света обаче действат доста по-либерални закони и те действат съвсем адекватно. Ако се върнем назад в историята, можем да видим, че столетия наред различни сгради са запазвани и без да има специални регулации, които да забраняват на собствениците им да ги събарят.

Нямам илюзии, че ако от утре се въведе „либертарианско“ законодателство, това ще доведе до по-добро опазване на сградите. Напротив, убеден съм, че една рязка промяна ще е вредна. Но смятам, че правилната посока трябва да бъде не към забрани, а към стимули. Хората, а също бизнесите, дори институциите помежду си трябва да чувстват „Национален институт за недвижимо културно наследство“ като партньор, който им помага, а не като структура, която им пречи. Всъщност в държави, в които законодателството е по-либерализирано и по-децентрализирано, тази дейност не се прави от държавния бюрократичен апарат, а от частни неправителствени организации. И там се вижда, че когато нямат законодателната власт просто да забранят нещо, те търсят диалог, търсят общи пресечни точки и в крайна сметка се решават много по-добре конфликтите при опазването на архитектурното наследство.

– И назад във времето – защо тези изключителни права преди са работили за създаване на красиви сгради, а днес виждаме какво раждат?

Теодор: Най-общо казано – артистите трябва да бъдат свободни да творят, тогава се създават красиви резултати. Това важи за всяко изкуство. От друга страна правата за собственост или строителство и през 30-те години не са били изключителни, а и резултатите не са били перфектни. Често са унищожавани по-стари сгради – в Пловдив модернистичната сграда на Девическата гимназия (днес АМТИИ) е построена върху цял квартал от Възраждането, сградата на Халите – върху вековната османска сграда Куршум хан. Няма перфектни системи, макар и по-общата тенденция наистина, вярвам, е била в по-качествено строителство и по-естетически издържани проекти. Но причината далеч не е само в правата на собственост. Важен фактор е и образованието – всички архитекти са завършвали във водещите европейски училища, с водещите световни архитекти. Това е била практиката. Днес, ако някой се срещне с Норман Фостър, става новина за телевизиите. А от друга страна трябва да имаме предвид и тази ни леко лъжлива склонност да оценяваме материалното наследство по-високо, когато е създадено преди много години, когато вече вече е „историческо“.

Относно настоящето аз всъщност не съм черноглед. Смятам, че в България и днес се създават красиви сгради – сградата Red Apple до Южния парк в София, блокът в „Люлин“ на I/O Architects – това са сгради на световно ниво. Дори що се отнася до въпроса с конкурсите, има известно развитие, макар и, може би, по-бавно, отколкото им се иска на съвременните архитекти. Тази година например имаше страхотен конкурс за туристически заслон на Витоша, като победителят бе избран от самите туристи, които са слушали аргументация от архитектите на самата планина и са направили своето решение. Вярвам, че в бъдеще ще виждаме все повече хубави неща. Важното е да се оставят архитектите да бъдат архитекти, да творят, а не да са бюрократи, които трябва да спазят поредица алинеи и подточки.

Въпросите зададе Христо Чукурлиев

Вашият коментар