Статии

„Гилгамеш“ на сцената на НБУ

Университетски дневник бр.22 (2018)

Даниела Гил де Майол де Люпе

Малко преди Коледа на сцената на НБУ оживя най-старата легенда, позната на съвременния човек – „Епосът за Гилгамеш“. Наистина оживя – през очите на любопитна, млада и необременена с останките на изтъркани клишета аудитория, готова да опознае митовете на едно далечно, архаично минало, спрямо което Рождество Христово, учението на Буда, Пасха и всички други познати нам събития от древността са модерна история. Надъхан състав, разтърсван от своите дрязги и лични търсения, се хвърля във водовъртежа на изначалните архетипи, направляващи човешката душа от зората на човечеството до наши дни и отвъд. След множество перипетии пътуването завършва на острова на вечния Утнапищим, познат на модерните хора като Ной, човекът, получил благословията на Бог Енки да построи огромна лодка, за да спаси живота на Земята и впоследствие възнаграден с безсмъртие и божествено Знание.

Тази легенда, дала начало на всички други легенди, достига до зрителя благодарение на талантлива режисьорка, отворена към новото време и пулсиращото мислене на 21 век, амбициозна продуцентка, която не се спира пред нищо, още по-малко пред баналностите на ограничените бюджети, талантлив музикант, който превръща стари текстове в сценични партитури и добра симбиоза между професионалисти и надъхани млади абсолвенти. И епосът стар оживява като приказка, разказана майсторски от жрица-разказвачка и нейната млада театрална секта.

Приятно и оригинално преживяване, припомнящо ни, че истински качественият театър се ражда преди всичко с талант, труд и сърце, независимо от паричния ресурс. За „Гилгамеш“ се пише трудно. Още по-трудно е „Гилгамеш“ да изпълни театралното пространство без претенции и стари комплекси. Затова е добре да се опише това свежо събитие в българския театър през непретенциозния поглед на една зрителка от 4-тия ред, 13-тия стол…

„Епосът за Гилгамеш“ – епична поема от древен Шумер – е едно от първите литературни произведения, оставени от нашите предци. Не знаем кога е била написана първата версия на шумерски, но стандартната акадска версия е съчетана от по-стари легенди някъде около 1300 г. пр. Хр. Той разказва за житейския път на легендарния деспот Гилгамеш, благословен от боговете със свръхестествена сила, но отегчен от управлението на своето царство и на неговия мъжки приятел Енкиду – див човек (равнопоставен по сила на Гилгамеш), и за техните премеждия и битки с невероятни чудовища. Тази хилядолетна история оставя траен белег в човешката култура и цивилизация – от „Одисеята“ на Омир през фолклора на народи, пръснати по четирите посоки на света; очертана е накратко в епизода „Стар Трек: следващото поколение“ („Дармок“) и дори е важна сюжетна линия на известни ролеви игри и стратегии, като най-известната от тях е „Цивилизация 6“, където Гилгамеш е стратегически лидер, редом с Барбароса и Елизабет, Цезар и Перикъл. За не-учени, които се интересуват само от четенето на произведенията за забавление, най-достъпният английски превод е N.K. Sandars, Epic of Gilgamesh (Penguin Epics, 2006), който пресъздава в проза изданието на Penguin Classics, 1960. „Епосът на Гилгамеш“ е в основата на фентъзито „Мечът и магията“. Театралният прочит на този епос трябва да бъде поставен в контекста на съвремието ни и точно това постига постановката на НБУ.

Театрална формация „Персона“ (и „Приятели“) се затваря в тъмното пространство на удобния и модерен университетски театър и извлича със съвременен привкус есенцията от най-древния епос на света. Или, в този случай, на сцената оживяват основните архетипи на човечеството – в една умело разказана приказка с кукли, тупани, танци, PVC титани. Тук тиранинът и деми-бог Гилгамеш прави това, което най-добре правят момчетата – раздвоява се между мъж и марионетка, бие се с пластмасови чудовища, изградени от PVC тръби, изхвърляйки всичко в процеса на израстването си (съжалявам, момчета), но когато приятелят му Енкиду, дивият човек, открит в гората, се появява, той носи в себе си същата необуздана мощ, та се заформя любов (съжалявам, момичета, няма място за вас в нея).

Великолепно решен тътен саундтрак, куклите – прекрасно изработени – се свиват, дърветата се разрушават и момчетата се държат така, сякаш са непобедими и могат да завладеят света и да постигнат абсолютна власт. Но те не могат – дори когато Енкиду умре, Гилгамеш, вместо да приеме собствената си тленност, бива обзет от страх. Стремежът му да избяга от всемогъщата Смърт го повежда на невероятно приключение, преминаващо през чудни места и невероятни, тежки премеждия, чийто завършек обратно в Урук ни представя преродения Гилгамеш, натрупал мъдрост чрез конфликт, обърканост, страдание и загуба.

По някакъв начин стилизираният и актуализиран прочит, макар и преувеличен и често бурно забавен, изглежда просто оперетно изследване на мъжествеността. Дори и в рамките на 60 минути това е малка идея, тясна интерпретация на нещо много по-голямо. Не е съвсем инфантилният бунт срещу боговете, природните закони и смъртта, който трябва да бъде. Може би ако публиката не е настанена в традиционна форма, но около арена, тази театрална версия на епоса древен можеше да има непосредственост, която в момента липсва.

Разбира се, стилът на изпълнение, който се основава на екстаза от борбата и енергията на младостта, предполага, че публиката трябва да бъде близка и силно ангажирана, но дистанцирана традиционно, на редове от столове в тъмна зала, тя просто следи и се наслаждава на куеста на невъзмутимия Гилгамеш. Но от разстояние ефектът на бийт-боп концерт леко се размива: макар че естетиката на сценичната карикатура, визуалната метафора и стилизираната хипербола е привлекателна, разказването на историите (а те не са малко) и емоционалното наслояване просто се затрупват от безкрайното компресиране и тълкуване, и на места подсиленото движенческо тестикулиране (жестикулиране с допълнителен тестостерон).

Много преди края, аз, седящата на 4-тия ред, 13-тия стол, исках да съм близо до битките, куклите, съблазънта, водосточните тръби и героите, уж забравени, но ужасно познати, и с палава стъпка да докосна PVC чудовището (Прекрасно е!!!!) и да му предложа „Икар“ за добро сценично поведение.
Другия път искам билет пред първия ред.

 

Вашият коментар