Статии

Исторически или историографски контекст за книгата на Милен Русков „Чамкория“

Университетски дневник бр.22 (2018)

доц. д-р Веселин Методиев,
департамент „История“

Във времето научих едно правило при четенето, което съм спазвал, без да съм го познавал. Прочетох дефиницията в текст на човек, към когото изпитвам изключителен респект – Йозеф Ратцингер (папа Бенедикт ХVІ). В уводните думи на една своя книга той казва: „Аз моля читателките и читателите само за онзи аванс от симпатия, без който не е възможно никое разбиране.“ Това се отнася и за четенето на книгата на Милен Русков, където след този аванс се получи още по-значима симпатия, но вече поради качествата на текста.

Сега за моята задача. Историческият контекст като понятие може да подведе, че става дума за точна реконструкция, близка до случилото се в българската държава и нейното общество през 20-те години на ХХ век. Това е твърде задължаващо. Но аз мога да кажа няколко думи за историографския контекст, защото това отговаря на изградена представа за тези събития от науката, която дълго време е била, а и продължава да бъде използвана за преки партийно-политически цели. Разликата е в използването ѝ при тоталитарната държава, когато държавната машина произвежда пропаганда, и от друга страна – в посткомунистическото общество, когато една от партиите си поставя за основна цел историческото знание като инструмент за електорално влияние. Това са основната част от причините да имаме слаба по своята научна достоверност представа за това време. Кои са те? Ще изброя някои от тях:

– Писането на история изисква отдалеченост от събитията на поне едно поколение хора.
– В случая разказите на историците трябвало да бъдат от времето на 40-те–50-те години на ХХ век, а това е време на установена комунистическа диктатура.
– Възможността да се навакса изоставането в изучаването на това българско време след 1989 г. беше провалено, защото в посткомунистическата епоха БСП имаше нужда от политически спорове за миналото, за да съхранява определени електорални позиции.

Както се вижда, науката е изоставала в изследването и формирането на представи за онова време. Появилите се учебникарски формулировки са нужни най-вече на властта в периода 1944-1989 г., но имат своите поддръжници и до днес. В тях се отличават няколко опорни точки:

1. Александър Стамболийски е демократ, защото е против буржоазните партии, а те са инструменти на експлоатация на трудещите се.
2. В България се е случил първият фашистки преврат, за да може да се случи и първото антифашистко въстание. Това е във време, когато историческата наука съобщава, че в България се е провело и първото антифеодално въстание. Така се консолидира представата за българите като хора с глобален принос срещу всички обществено-икономически формации преди най-добрата – комунистическата.
3. Водеща роля в тези събития има болшевизиралата се БКП (т. с.), която след 9 юни намира своя голям приятел в лицето на земеделците, за да създаде единния фронт срещу експлоататорите.

А в каква посока според мен могат да се търсят днес отговорите?

Демокрацията изисква в модерния свят на Европа една съществена черта на политическия живот – свободни избори да произвеждат властта. Получилите най-голям брой гласове политици да съставят мнозинство в парламента и правителство. В България това става още през март 1880 г., когато въпреки конституционните си права българският монарх княз Александър І назначава лидера на победилата партия за министър-председател и по негово предложение – състав на правителство. Това е четвъртата държава в Европа, въвела парламентарния режим. С малки изключения, този механизъм работи до 1920 г., когато дошлият на власт Стамболийски заявява, че на негово място ще има нов модел – съсловна демокрация. Какво представлява тази идея е дълга тема, но тя явно е свързана с идеята властта да се упражнява чрез физическо насилие. А негова алтернатива стават комунистите с втората по големина парламентарна група. Те публично заявяват своята цел – диктатура. Така срещу парламентарната демокрация има политическа алтернатива, опряна на насилието.

Но те не са сами. До тях се нареждат ВМРО и военните, последните – останали вън от живота на държавата по силата на Ньойския договор. Така по това време се явява тази голяма тема – насилието като политически инстрмент. Тя също е неизучена както за самото време, така и в сравнителен план за различни периоди на българската история, но и не само на нея, а и на историята на различни общества в Стария континент в периода на модерното време. Само да припомня, че в началните три десетилетия на модерната държава на българите след 1879 г. насилието намира изява само при действията на част от македонските дейци. Тук е проблемът с това кое наричаме гражданска война с понятията на историческата наука.

„Чамкория“ дава своите отговори за българското време на 20-те години на ХХ век, някои от които – по скромното ми мнение, което споделих с г-н Русков преди няколко месеца в Созопол, – ще останат като водещи в обществената представа на българите. Завладяващият текст е достатъчен аргумент, за да се види защо неговата представа ще остане в общественото съзнание. Това е силата на литературата. Както и друг път се е случвало, белетристиката ще изпревари историческата наука. Просто разказът и разказвачите са водещи в това съревнование. Мога да кажа само едно изречение за историческата достоверност: за мен Милен Русков представя атмосферата в българското общество по изключително точен начин.

Каква ще бъде съдбата на научните дирения за това време от страна на историческата наука, ми е трудно да кажа. Но съм сигурен, че романът „Чамкория“ в близко време няма да бъде настигнат от историческата книжнина в представянето на България от 20-те години на миналия век. А това прави книгата сама по себе си историческо явление.

Вашият коментар