Студентите на НБУ

“История славянобългарска” и произходът на българите

Университетски дневник бр.26 (2019)

От Рангел Младенов (Магистър по история, НБУ)

Настоящият текст представлява един опит да се погледне към „История славянобългарска“ през една критична рамка, както по отношение на влиянията върху нея, така и по отношение на основните тези. Младият изследовател, Рангел Младенов разкрива връзката между неговия текст и този на Мавро Орбини, след това показва заемките, които хилендарският монах прави от Библията, и в крайна сметка поставя под въпрос неговата интерпретация за славянския произход на българите, видяна в светлината на идеологическата насока на „История славянобългарска“.

УВОД

О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин… Или не са имали Болгаре царство и господарство. Ти, Болгарино, не прелщайся, знай свой род и язик… От целия славянски род най-славни са били българите… Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история.

Отец Паисий, 1762

До втората половина на XVI в. нито българите, нито славяните, нито който и да било друг народ е имал впечатлението, че българите са част от славянството. Изключение правят само няколко случайни уеднаквявания, дължащи се най-често на липса на познания, а нерядко и на политически мотиви. Италианският книжовник М. Антоний Сабеликус, живял в края на XV и началото на XVI в., например, изброява като славянски народи българите, рутените (украинците) и литовците. Това „пославянчване“ от страна на Сабеликус обаче се дължи най-вероятно на факта, че когато средновековна България достига своята политическа и териториална мощ, тя включвала в границите си голяма част от славянските народи, включително и сърбите, а беларусците и украинците (славянски и православни народи) били под властта на Литва.

Коренно различни обаче са произведенията на полските хуманисти, а също и на хърватския историк и идеолог Мавро Орбини, който очевидно се стреми да намери възможни съюзници, с чиято помощ Дубровник (по онова време Рагуза) да се освободи от венецианското културно и политическо влияние. Освен това през XVIII в. твърде много „просветени“ западноевропейци са склонни да „пославянчат“ едва ли не всички народи, намиращи се на изток от Берлин, Виена и Венеция. Така например Пиер-Шарл Льовек смята, че „славяните населявали не само Русия, Полша, Бохемия, Сърбия и Далмация, но и част от Унгария, България и дори Померания и Силезия в Германия“. Френският дипломат и пътеписец Шарл дьо Пейсонел твърдял, че „славянският език се говорил не само в Далмация, Либурния или Хърватия, както и западната част на Илирия, в западна Македония, в Босна, Сърбия, Русия, Московия, Бохемия, Полша, но и в Епир, България и Силезия, както и че е бил жив и в някои държави в Азия“.

В този именно контекст ще разгледам „Историѧ славѣноболгарскаѧ“ на Паисий Хилендарски. Ще направя критичен анализ на изворите, които е ползвал хилендарският монах за написването на своята творба. Основната цел е поставянето на въпроса за произхода на българите и мястото на славяните.

ПАИСИЙ И НЕГОВАТА „ИСТОРИѦ СЛАВѢНОБОЛГАРСКАѦ

Паисий Хилендарски, известен още и като отец Паисий, e български народен будител и духовник. Канонизиран е за светец с писмен акт на Светия синод на Българската православна църква през 1962 г. Роден е през 1722 г. в Самоковската епархия със светско име Пенко (или Петър). Според най-сериозната научна хипотеза в българската историография Паисий е син на Михаил Хадживълчев и брат на Лаврентий (Лазар) Хилендарски от Банско. През 1745 г. Паисий се замонашва в Хилендарския манастир, където игумен е неговият брат Лаврентий. Именно тук Паисий по-късно става йеромонах и проигумен. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот[1], където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които ще му послужат за написването на неговата „История“, която Паисий завършва през 1762 г. в Зографския манастир в Света гора, Атон, след като напуска Хилендерския манастир заради раздор с останалите монаси.

Оригиналното заглавие на Паисиевата „История“ е „Историѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народе и ѿ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ и представлява първото възрожденско просветно произведение на българската историография, повлияна в голяма степен от исторически съчинения като „Деяния церковная и гражданская“ и „Църковна история“ на Цезар Бароний и „Книга историография“ и „Царството на славяните“ на Мавро Орбини, както и от други исторически извори от манастирската библиотека в Атон. Изразените в труда му идеи за национално възраждане и освобождение на българския народ карат много учени да го сочат за основоположник на българското Възраждане. Паисий се стреми да събуди народностното съзнание на българите, да им внуши, че имат основания за високо национално самочувствие и гордост. Един от най-важните му аргументи за това е дейността на славянските първоапостоли Константин-Кирил Философ и Методий, политическият и културен просперитет на Средновековната българска държава и видните ѝ владетели. Оригиналният език, на който е написана „Историята“, е смес от говорим български и черковнославянски.

„История славянобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните може да се отнесе поставянето на българската история от времето на Адам и Ева и използването на аналогии с Библията.

В първото предисловие Паисий определя историята като извор на знания и надежда, а то представлява препис от чужда история. Във второто предисловие Паисий се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали патриотите. В същинската част Паисий съчетава, както вече споменахме, трудове на различни историци като Мавро Орбини, Цезар Бароний и различни византийски хронисти. Ползва също български жития и грамоти на български царе.

[1] Таксидиот (ταξιδιώτης – „пътник“) е пътуващ православен монах, който събира помощи и доброволни пожертвувания за манастир. Изпълнява мисионерски и общопросветителски функции, свързани най-вече с християнската религия.

Първа страница от „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“

За написването на „Историѧ славѣноболгарскаѧ“ обаче отец Паисий използва, като основен източник произведението „Царството на славяните“ (Il Regno degli Slavi) на бенедектинския монах от далматински произход Мавро Орбини от Рагуза, абат от Млетския орден.  То излиза в Петербург през 1722 г. по повеление на цар Петър І, но не с точен превод на пълния италиански текст, а в съкратена адаптация, дело на сърбина граф Сава Владиславович – дипломат и най-близък съветник на Петър I в балканската му политика. Именно той най-вероятно е човекът, дал и идеята Черно море да стане „вътрешно руско море“ и Русия да завладее всички „славянски” земи. Тезите на граф Владиславович добиват формата на гръцка идея при руската императрица Екатерина Велика. Става въпрос за Русия като най-голяма „славянска” империя, която трябва да покровителства всички „славяни”, да ги освободи от турците и да възстанови Византия. Според плана синът на Екатерина Велика, който говорел зле руски, но затова пък отличен гръцки (защото е възпитаван от гръцки велможи), трябвало да стане император на възстановената Византийска империя. В този план не се споменава за българите, нито става и дума за освобождението им. Несъмнено руският превод е това, което повлиява на Паисий Хилендарски за неговата „История“. Отец Паисий намира екземпляр от руското „адаптирано“ издание в библиотеката на Сръбската архиепископия в Сремски Карловци при краткия си престой там през 1761 г. и широко се ползва от него като сигурен източник. Затова и неговата история е логично озаглавена „Историѧ славѣноболгарскаѧ“. Всъщност не е съвсем сигурно как точно е бил озаглавен оригиналът на Паисий и дали „славяно-“ не е добавено по-късно от преписвачите. Някои изследователи считат, че оригиналното заглавие на Паисий е „История болгарская“.

„Царството на славяните“ на Орбини има исторически характер, като с него той си поставя за цел художествено да пресъздаде някогашната славна история на южните славяни с оглед поставянето им под егидата на папството („добрият пастир“) срещу османците. Съдържа и препредава редица ценни средновековни сведения за историята на южнославянските народи. Произведението бележи началото на т.нар. илиризъм или илирийско движение, поставящо си за цел постигане на духовно и политическо пробуждане сред южните славяни. Ето как авторът определя произведението си: „Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони (т.е. роби). История от дон Мавро Орбини от Рагуза, абат от Млетския орден, в която се вижда произходът на почти всички народи, говорещи славянски език, с многото и различни войни, които те са водили в Европа, Азия и Африка, напредъкът на техните царства, древната им религия и времето на покръстването им в християнска вяра. И преди всичко се виждат успехите на царете, които някога са властвали в Далмация, Хърватско, Босна, Сърбия, Рашка и България“.

Самият Орбини има влияние върху панславянската идеология и историография през следващите векове. Обаче не само писателят и историк Мавро Орбини оказва влияние върху отец Паисий за идеята му да съчини своята история. Това несъмнено прави и италианският кардинал и историк на Римската католическа църква Цезар Бароний. Бароний е автор на история на църквата в 12 части, като руският превод от 1719 г. със заглавие „Деяния церковная и гражданская“ също е използван от Паисий при написването на неговата „Историѧ славѣноболгарскаѧ“.

Подобно на Мавро Орбини, целта на хилендарския историк Паисий не е да се занимава с научни търсения, а да напише и разпространи програма за национално освобождение.  Именно затова неговата „Славянобългарска история“ е преди всичко публицистична творба, преднамерено написана на черковнославянски език по примера на средновековните летописи, за да ѝ се придаде съответната тържественост и меродавност. През ХVIII в. българинът се е налагало тепърва да изгради своя собствена просветна система, да отхвърли гръцкия монопол в църквата и да си възвърне загубеното царство. В тези рамки всякакъв намек за възможно роднинство на българите с турците или гърците е неприемлив и непоносим и Паисий с охота превръща славянската идея в истински мит според формулата „първи от всички славяни“.

Според Паисий, очевидно позовал се на Мавро Орбини, „Афет имал един син, наричали го Мосхос. На неговото племе и род се паднал и от него се отделил нашият славянски език и се наричал Мосхосов род и език. Тоя род и език отишъл на север, гдето е сега Московската земя, и по онзи свой прадед Мосхос нарекли Москва реката, гдето най-напред се заселили, а по нея и селището. После постепенно го превърнали в град, там поставили царския престол и поради това всички се нарекли московци – и до днес“. По този начин хилендарският монах определя Русия като праотечество на славяните, а оттам и на българите.

Основание за това Паисий да смята, че българите са славяни, потомци на Мосох, сина на Яфет, очевидно са трудовете на Мавро Орбини (и не само). Така според Паисий българите произхождат от Мосхос, на чието „племе и род се паднал и от него се отделил нашият славянски език и се наричал Мосхосов род и език“. Според Библията Яфетови синове са Гомер, Магог, Мадай, Яван, Тувал, Мосох и Тирас, а Гомерови синове са Асханаз, Рифат и Тогарма (Битие 10:2,3). Мосох (Мешех – משך или me‘ʃek) според Битие е шестият син на Яфет, внук на Ной. Библията споменава за Мосох и неговия род, заедно с Тувал и Яван, и поради това някои изследователи смятат че разпространението на неговия род (този на Мосох) е в региона на Мала Азия, днешна Турция. Яфетовото племе се разделило на 15 народа. Всички тези народи преминали Черно и Бяло море и населили Европа.

Според Паисий „На третия [си] син Афет [Адам] заповядал да се засели в Европа. Това е западната и северната земя. В нея се намират Цариград, Москов, Беч, Рим, Брандибур и целия славянски род. Това заповядал Ной на синове си и им разделил на три части цялата земя.

Очевидно Яфет наистина заселва северните и западните части на Близкия Изток, и по-конкретно района на запад от Анатолия и Егейско море. Потвърждение за това намираме и в други източници, според които синовете на Сим се разселват на изток в Предна Азия, потомците на Хам – на юг в Африка, а синовете на Яфет населяват „северните предели“ и на запад в Европа. Пръв Йосиф Флавий излиза от теологичната схема и търси рационални исторически проекции на този библейски сюжет [Йосиф Флавий. Юдейски древности]. Този фундаментален за християнската историография подход се прилага и от българските хронисти чак до Паисиевата „История“ включително, т.е. всеобщо е мнението, че Яфет населява (най-общо казано) Европа.

Дотук обаче със съвпаденията между Паисиевата „История“ и другите извори по отношение на това къде се е заселил Яфет, респективно синът му Мосох, а оттам и всички славяни (т.е. българи). Очевидно теорията на Паисий Хилендарски, без съмнение заимствана от Орбини и други историци и хроникьори по онова време (и преди това), се гради на „факта“, че Мосох е бащата на всички славяни, респективно българи. Оказва се обаче, че не Мосох, а Гомер е наш родоначалник, и по-конкретно неговият внук Булгар, син на Тогарма, третия син на Гомер и внук на Яфет. Така правнукът на Яфет, Булгар, се явява наш родоначалник, а не Мосох, т.е. ние, българите, сме потомци не на Мосох, а на Гомер, макар и двамата да са Яфетови синове.

Доказателство за това се намира в едно писмо-отговор, изпратено от хазарския хаган Йосиф (954-961 г.) до видния сановник в Кордовския халифат, испанския евреин Хасдай Ибн-Шафрут. Последният моли хагана да му съобщи сведения за хаганата и специално да отговори на въпроса как евреите са попаднали в неговите владения. Същото питане Ибн-Шафрут отправил по-рано и до хазарските евреи в Константинопол, за което свидетелства открит от Шехтер (1912 г.) фрагмент в Кембриджската библиотека. В отговора си Йосиф използва еврейските генеалогични таблици, надстроени над библейските генеалогии, и заявява, че хазарите са потомци на седмия син на Тогарма, а като девети син споменава Булгар, от когото водели началото си българите [Cassel P., Der chazarischen Konigsbrief,Berlin,1877,S.71 – Togarmae: Ugri, Dursu, Avari, Hunni, Basilii, Tarniach, Chazari, Zagora, Bulgari, Sabiri]. Съгласно „Таблицата на народите“ от Битие 10 глава Яфет е трети син на Ной, а Тогарма – трети син на Яфет. По този начин с библейски епоним[1] и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар и военно-административна титулатура, които носят белезите на предхристиянската епоха; въпреки че не присъстват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ.

И така, ако българите са потомци на Гомер (Тогарма – Булгар), а не на Мосох, то значи, че цялата хипотеза на Паисий е погрешна. Разбира се, както неведнъж споменах до сега, очевидно Мавро Орбини е имал свои политически причини да смята, че Мосох е родоначалник на всички славяни, от които са и българите. Повлиян от него, Паисий твърдо подчертава, че българският род е славянски по своя етнос и произход. Именно така, чрез „Историѧ славѣноболгарскаѧ“ се създава една от най-големите самоизмами на Българското възраждане.

Според едно антропологическо изследване, направено през 30-те години на ХХ в., 60% от днешните българи са европеиди от средиземноморската група mediterranian. Тази европеидна група е представена най-силно именно в България. Интересното е, че сред гърците имаме едва 40% от този ген, доста по-малко от българите. 30% от българите са европеиди от другите европеидни групи – alpine и dinaric. Групата на neo-danubian („славянската“ група) е представена в България едва с 5%, точно колкото и turanid („тюркската“ група). Много показателен е фактът, че групата turanid има много силно представителство сред унгарците – 25% – по-голямо дори от това на турците – 20%.

И въпреки че тези резултати са оспорвани доскоро, последните генетични изследвания показват същите данни, а именно: генетично сме най-близо до италианците и гърците, а с руснаци, украинци и белоруси сме съвсем различни. На основата на т.нар. митохондриална ДНК, която предава наследството от майката на децата, и на изследване на мъжката Y хромозома може да се твърди, че македонците са едно цяло с нас. Тези данни, плод на сериозно тригодишно изследване на академик Ангел Гълъбов, директор на Института по микробиология към БАН, показват, че българите далеч не могат да се нарекат „славяни“. Тези данни поставят под въпрос историческите извори на Паисий, според които той е съставил своята „История“, в която настоява, че ние, българският род, сме славяни: „От целия славянски род най-славни са били българите… Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език“. Академик Гълъбов в своето изследване категорично оборва и разпространяваната масово теория, че българите са някаква компилация от гени на различни племена и народи.

Паисий подобно на Мавро Орбини уеднаквява българите с готите, но за разлика от него изтъква, че гърците често пъти обърквали българите не само с готите, но и с хуните. В „Историѧ славѣноболгарскаѧ“ Паисий обръща специално внимание на въстанието на Асен и Петър, което слага край на „гръцката власт“. Освен това Пайсий обвинява гърците в това, че насъскали турците срещу българите, като по този начин според Паисий гърците подготвили поробването на всички балкански християни. Въпреки това обаче хилендарският монах като че ли изразява идеята за някаква християнска солидарност, в смисъл, че ако е имало мир и разбирателство между българите и гърците, то турците никога нямало да ги победят. Все пак Паисий не споменава нищо за евентуален съюз със сърбите и руснаците. Точно обратното – и сърби, и руснаци са подложени на всякакви критики от страна на Паисий в неговата „Историѧ“: Паисий намеква, че именно сърбите и руснаците изопачават българската история и отричат да са възприели християнската вяра и „славянската“ азбука именно от българите. Професор Пламен Цветков изтъква това, че  недоверието на възрожденския българин към сърбите и руснаците все пак е несравнимо по-слабо отколкото кръвосмразяващото подозрение, че българите са може би роднини с турците и татарите.  Също така, по отношение на западните славяни Паисий казва, че „те говорят славянски език най-правилно и най-чисто и говорят много думи, подобни на българските, но сега държат римска вяра и воюват на страната на немския цар. Римляните ги подчинили под властта и вярата на папата. Тия славяни са от един род и език с българите“. Очевидно Паисий няма никакво намерение да се спира на приликата между българския език и турския например както на „много думи, подобни на българските“, които се срещат не само в славянските езици, за които споменава монахът, но и в цяла поредица от урало-алтайски езици. Освен това Паисий подминава сръбския и руския, макар тези два езика да имат най-висок процент общи думи с българския.

Заключение

В Послеслова на своята „История“ Паисий изяснява мотивите, поради които е написал своята творба, а именно: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“. За постигане на целите си, а именно да създаде история на България, чрез която да привдигне българския дух и национално самосъзнание, хилендарският монах дава и сведения за използваните от него източници: „Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи… Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история. Аз видях по много книги и истории написани много сведения за българите. Затова положих много труд за две години да събирам по малко от много истории; и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“.

Тези източници, използвани от Паисий и споменати в Послеслова, в светлината на други исторически извори се оказват недостатъчно аргументирани, исторически непроверени и некоректно отразени. Сам той признава, че поради факта, че сме укорявани много пъти от сърбите и гърците заради това, че нямаме своя собствена история, е съставил своята „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“. Дали обаче самият факт, че нямаме своя история сам по себе си е достатъчен като причина и повод да се напише една история на България? Дали мотивите на Паисий да опонира на сърби и гърци с една история на България все пак не са политически? Очевидно е, че „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“ е един политически по своя характер манифест и памфлет, който е по-скоро публицистичен, отколкото исторически по своята същност документ. Паисий, виждайки по много книги и истории написани много сведения за българите и събрал по малко от много истории, ходейки дори в немска земя, попадайки на Маврубировата история за сърбите и българите, очевидно повлиян (да не кажа преписал) не само от трудовете на Мавро Орбини и Цезар Бароний, но и от руските прости речи и различни византийски хронисти, съставя една творба, която в никакъв случай не би могла да се нарече „История на България“, тъй като в нея историческите сведения невинаги са точни и потвърдени от други извори. Освен това библейските позовавания на Паисий, оказва се, са неверни.

С други думи, нямаме никакво основание да възприемаме „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“ на Паисий Хилендарски като научен труд, достоверно, категорично и точно отразил историята.   „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“ е пример за интерпретиране на историята въз основа на недостатъчно обосновани или тенденциозно представени исторически извори. „Исторїѧ славѣноболгарскаѧ“ е по-скоро един политически манифест на модерния български национализъм, отколкото исторически труд. За Паисий, както и за другите балкански народи, историята е средство, а не е цел на изложението. Може би това е най-добре формулирано от проф. Христо Христов, който определя Паисиевото дело като „минало, обърнато с лице към настоящето и бъдещето“. По-широко погледнато, произведението на Паисий, въпреки архаичните черти на средновековна хроника, е по същество и по дух произведение на Новото време, каквито са политическите памфлети. Така основното достойнство на „Историѧ славѣноболгарскаѧ“ не е във фактологическата прецизност, а в подбора, който е направен така, че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.

[1] Епоним (ἐπώνῠμος – „даващ име“) е реална, митологична или измислена личност, която дава името си на определено понятие.

Вашият коментар