Новини

“Киното” на Мураками – от “новата вълна” на Трюфо до “новия свят” на Кафка

Университетски дневник бр.27 (2020)

Васил Прасков

Купи си вестник на гарата, седна на една пейка и прегледа програмата на кината. В най-близкото имаше ретроспектива на Франсоа Трюфо.

Харуки Мураками – „Кафка на плажа“

Когато съвременен роман за петнадесетгодишно момче се нарича „Кафка на плажа“, е ясно, че в него неминуемо ще присъстват най-малкото две неща – авторът на „Метаморфозата“, „Процесът“ и „Замъкът“ в комбинация  с „400-те удара“ на  Франсоа Трюфо. В случая първият се набива на очи още в самото начало на книгата, а гореспоменатият филм се превръща в знаков орнамент/акцент в рамките на втората ѝ част и това е само най-яркото доказателство за тясната симбиоза между литература и кинематография в писането на Харуки Мураками. Още от зората на своето съществуване киното започва да екранизира най-различни литературни произведения, а сто години по-късно се наблюдава „обратният процес“: прозата (че и поезията) на свой ред се оказват радикално повлияни от него. Режисьори като Пазолини и Бертолучи например започват творческия си път като единодушно признати от критиката и публиката талантливи млади писатели и поети и едва след това посвещават (основно) живота си на киното, което им носи световна слава. Същото като че ли в най-категорична степен олицетворява все по-нарастващото му влияние върху литературата на XX и ХХI век. Влияние, „цитирано“ и от Мураками в „Кафка на плажа“ – роман, представляващ освен всичко останало и дълбок поклон към седмото изкуство.

Един от възможните прочити на книгата е свързан, разбира се, с пътуването на юношата през „мрака на времето“/„кафкианския свят“ (драмата на порастването) към „безбрежната метафизична вечност“ от финала на „400-те удара“, безапелационно ознаменувал началото на френската „нова вълна“. Кино и психоанализа вървят тясно преплетени, ръка за ръка, до самия край на романа. Главният герой – тийнейджърът Кафка Тамура, убива баща си и спи с майка си и със сестра си, консумирайки по този начин всички опорни „теореми“ (включително по Пазолини, включително и по отношение на „Едип цар“) на фройдизма. Погледнато през тази призма, „Кафка на плажа“ е и наратив за възмъжаването като „чистилище“, като катарзис в света на вътрешните демони, детерминиращи човешката съдба в един античен, почти неумолимо безалтернативен ключ, хоризонт и смисъл. „Пътешествие до края на нощта“, до спасителния бряг на младостта и реалността на „свободните зрели хора“. Впрочем цялата книга завършва с репликата на порасналия тийнейджър: „Аз съм частица от нов свят“.

Наставникът (отново в постмодерно „псевдоантичен план“) на момчето Кафка Тамура в романа е транссексуален мъж, който се нарича Ошима – по подобие на режисьора на култовия трансгресивно еротичен филм от втората половина на 70-те „Империя на чувствата“ (1976) Нагиса Ошима, а брат му е кръстен на главната героиня от филма – Сада. В началото на книгата на Мураками пък действието се разгръща благодарение на японски „римейк“ на знаменития мистериозен случай с колабирали по тайнствена причина ученици по време на излет от прочутата кинотворба на австралиеца Питър Уиър „Пикник в Хенгинг Рок“ (1975). От друга страна, мистичната гора, в която героите се озовават, за да разберат най-важните неща за себе си извън ординерното време и пространство, „подозрително прилича“ както на „зоните“ от филмите на Тарковски („Сталкер“, „Соларис“), така и на бездънните „халюцинаторно-езотерични“ черни дупки, в които п(р)опадат „лошите момчета“ и „ексцесивните момичета“ на Дейвид Линч. Преданият адепт на трансценденталната медитация става особено популярен в Япония през 90-те благодарение на телевизионния сериал „Туин Пийкс“ (1990–1991), като в Страната на изгряващото слънце масово се организират клубове на негови почитатели, които наричат себе си „пики“.

„Кафка на плажа“ неколкократно е определян от автора си като лабиринт, чиято тайна е, че външната му привидна „без-изходност“ и „непроходима сложност“ огледално отговаря на вътрешната траектория на душевните движения и избори на личността. Тийнейджърското сексуално пробуждане като тясно свързано с насилието е особено характерна тема за японското кино през 60–70-те, разработвана от режисьори от типа на Шуджи Тераяма, а един от филмите му се нарича именно „Лабиринтът на тревата“ (1979). В него, както и в „Пасторал: да умреш на село“ (1974), силно присъства мотивът за привличането към (изгубената) майка на момче, което е на възрастта на Кафка Тамура – петнадесет години. И в „Лабиринтът на тревата“, и в „Кафка на плажа“ в центъра на повествованието стои една песен. Главният герой във филма – момчето Акира, издирва думите на песента, която майка му е пяла, когато е бил малък, като същата се превръща за него във вход към лабиринта на собственото му (под)съзнание.

Думите на „майчината песен“ в „Кафка на плажа“ от своя страна пък поразително напомнят текста на парчето „Sleep“ на Мариан Файтфул от албума ѝ от 1995 г. „A Secret Life“. Автор на музиката и продуцент на целия ѝ проект е американският композитор Анджело Бадаламенти, който стои и зад саундтрака на „Туин Пийкс“. По този начин „кинолабиринтът“ на Мураками ни отвежда отново до Линч и неговата „поетика“ на трансцендентното и извън-мерното, дълбоко интенционално вкоренено в самия човек, биващ по същността си ирационална тъмна материя и безкраен микрокосмос. Подобна препратка към автора на „Изгубената магистрала“ е по-скоро преднамерено „вторична“ и субтилна. Творческият метод на Дейвид Линч поразително напомня този на Мураками, не само по отношение на използването на сходни „пропадания“ на сюжетните линии в „лабиринта на безсъзнателното“. Става дума и за създаването на специфична дискурсивна среда, в която цитатите и препратките към различни произведения на литературата, киното и музиката, включително към популярните образци на масовата култура, не са толкова крещящи, концептуално нагарчащи и последователни в разгръщането/експанзията си като при Тарантино, а по-скоро субтилно задават смисловия фон на авторското повествование. Те са магистралните знаци по пътя в лабиринта от значения, в който читателят е призван да се изгуби, за да открие „смисъла“ на цялостното творческо усилие.

Мураками пише, че в древността са гадаели бъдещето по вътрешностите на животните и хората и така се е зародил лабиринтът – своеобразен символ на вечната загадка на света с „невидим изход“. Така книгата му може да бъде прочетена и като метафора за лутането на съвременния човек в постмодерния софистициран свят, където хората ненаситно търсят корените си в мита и културните традиции, за да съумеят да го осмислят, овладеят, „картографират“ и подредят. Неслучайно „демоничните образи“ в „Кафка на плажа“ съвпадат с имената на едни от най-популярните символи на масовата култура – Джони Уокър и полковник Сандърс от веригата KFC. Попкултурните феномени са отличен материал за високата постмодерна игра на автора, но същевременно безмилостно символизират захвърлеността на съвременниците ни в отчужденото дори от самото себе си безизходно симулакрумно псевдобитие. А няма по-масово и по-популярно изкуство от киното.

В лабиринта на Мураками всеки читател може да си проправи свой собствен път, защото вероятно всеки би открил свой уникален, личен изход. Именно в това се състои и най-голямата сила на книгата му – екзистенциално и същевременно крайно артистично разпъната/балансираща между мита и постмодерната реалност. В нея Мураками отправя и контрастно хуманистично послание, внушавайки пряко или косвено, че най-голямото значение на живота може да се разкрие единствено в/чрез емпатията, съчувствието към Другия/другостта, прошката и саможертвата. В неговата (пост)модерна (и едновременно с това намигващо „хегелианска“) версия на „1001 нощ“ (отново Пазолини) няма хепиенд, но има нещо много по-силно – надеждата, че има смисъл да се продължава винаги напред и отвъд себе си и (сложността на) света. Момчето от „400-те удара“ половин век по-късно отново започва вечното си бягство, отказва се от собственото си име, приемайки това на родения през 1883 г. в Прага еврейски писател, като по този начин след множество мистични приключения и безкрайно алогични житейски уроци открива себе си, стига до морето, до безкрайността на метафизичния хоризонт, трагичната му недостижимост и радикалната нужда от любов и смисъл. Като в древна японска легенда цикълът се затваря – „новата вълна“ на Трюфо се влива в „новия свят“ на Кафка.

Вашият коментар