Статии

Милен Русков в НБУ – Отговорите

Университетски дневник бр.22 (2018)

Милен Русков

Има няколко въпроса, на които бих искал да дам отговор.

Има ли някаква идеология зад отричането на идеологиите? Има. Става дума за един много прост и обикновен либерализъм, за много либерален либерализъм. Основната идеология, която стои зад отричането на идеологиите в книгата, е всъщност философска – в този смисъл аз не знам дали думата „идеология“ е подходяща тук. Става дума за социално-политическото приложение на скептицизма: като приложите скептицизма към политическите идеологии, всички те започват да изглеждат много съмнително – просто всичко започва да изглежда много съмнително. Либерализмът ми се струва най-близо до скептицизма, тъй като е най-мека идеология, и в този смисъл отрицанието на политическите идеологии по принцип, ако зад това въобще може да стои някаква друга политическа идеология, е либерализмът, един много мек и широк либерализъм – защото и либералите могат да бъдат много твърди и проклети хора, а аз тази твърдост и проклетост на либерализма не споделям изобщо.

Какво бих казал за насилието – какво го оправдава? Насилието е оправдано, когато е отговор на друго насилие. Проблемът е, че това се превръща в порочен кръг и понякога е много трудно да се определи кой е пръв, кой започва, кое насилие кое друго насилие оправдава. (…) Цялата тази работа с насилието се завърта отново. Затова понякога е много трудно да се каже откъде докъде насилието е оправдано. По принцип насилието, ако е отговор на друго насилие, е оправдано. Само че всички, които го употребяват, винаги твърдят, че отговарят за нещо – всички те се чувстват прави. Поради което трябва да навлезете много дълбоко във всяка една конкретна история на насилие, и като навлезете много дълбоко, ще видите, че обикновено и двете страни се чувстват жертви на насилие – и едните мислят, че отмъщават, и другите мислят, че отмъщават. Това става и в България през 20-те години на ХХ век: комунистите мислят, че отмъщават на военните, военните мислят, че отмъщават на комунистите… В някакъв смисъл и двете страни са прави: едните отмъщават за едно, другите – за друго. Кашата става толкова голяма, че в един момент просто не можете да се ориентирате кой е прав, кой – крив. Тъй че, макар по принцип насилието да е оправдано, когато е отговор на друго насилие, на практика в живота става така, че се заплита някакъв възел, който е Гордиев и не може да се развърже, и се образува порочен кръг, при който всъщност оправданото насилие по някакъв начин се превръща в неоправдано – всички започват да отговарят и от това никаква справедливост не възтържествува накрая.

Защо Славе е социалдемократ? Това е изцяло по литературни съображения, защото ми трябва такъв герой, който да бъде забъркан в най-мрачните тайни и на двете страни, които се сблъскват тогава – и на военните, от една страна, и на комунистите, от друга. За да бъде забъркан в тях, той очевидно не трябва да бъде нито от едните, нито от другите. След като не е нито от едните, нито от другите, трябва да има някаква причина, поради която и едните, и другите да го търсят. Причината е, че той има голяма кола. Ако имате голяма кола, а и на едните, и на другите им трябва кола, тогава ще ви използват и ще се окажете забъркан и към двете страни. Като има голяма кола, той би трябвало да е шофьор. Като е шофьор и не може да бъде нито от комунистите, нито от военните, най-вероятно трябва да е от опозицията. Но след като не е от въоръжената опозиция, трябва да бъде от легалната. Легалната опозиция по това време са демократи, радикалдемократи и социалдемократи. Демократите са буржоазна партия – не може един шофьор на омнибус или такси да бъде демократ. Радикалдемократите, поне преди Стоян Костурков да стане министър и да запише железничарите в партията, за да ѝ увеличи масата, са интелигентска партия и също буржоазна, т. е. няма как шофьор на пиацата да бъде радикалдемократ. Но може да бъде социалдемократ – това е много реалистично. Така този човек става убедителен като образ – имате човек, който може да бъде забъркан в най-мрачните тайни и на двете страни, които се удрят. Това става просто защото той има голяма кола. Тогава, естествено, той е шофьор, работи на пиацата – и какъв да бъде? Социалдемократ, широк социалист. Освен това Социалдемократическата партия е една от най-интересните в България: широките социалисти наистина са в някакви моменти ужасни опортюнисти, но това впрочем се отнася за всички български партии от 20-те. При социалдемократите всичко е наполовина: наполовина по принципни съображения, но и наполовина против всеки консенсус, който другите постигат.

Защо Коста Стоянов и Джина са по-симпатични от военните? Защото са опозиция. Тя е винаги по-симпатична. Когато имате две страни, които се сблъскват чрез сила, винаги по-симпатична е тази в опозиция, независимо коя е тя. Това е така, защото двете страни по същество си служат с еднакви средства, само че едната е овластена от държавата и това веднага ѝ дава грамадно предимство. Освен това те са по-симпатични на представител на легалната опозиция – той е несъгласен с техните средства, но в същото време е против правителството. Всъщност те заедно целят свалянето на правителството. В този смисъл за човек от лявата легална опозиция е много по-естествено комунистите и анархистите да му бъдат по-близки, отколкото военните и ВМРО.

Искам да кажа и няколко думи за изказването на Веселин Методиев. Благодаря за това, че той смята моята книга за много вярно предаваща атмосферата на тези години – много се радвам, че мисли така! Естествено, че книгите формират отношението към определен период. Но това не е много щастливо обстоятелство. Писателят винаги влиза в роля – в първото лице на главния герой и разказвача, и тази роля невинаги съвпада както с това, което знаем за периода, така и с това, което самият автор мисли за периода. В книгата има неща, които главният герой казва, а аз не бих казал. В този смисъл може би това не е много добра идея – формирането на оценки за даден период от художествената литература, но действително става така. Това не е вина на историците – просто формите на разказа са различни. Художественият разказ е много по-въздействащ, много по-леснодостъпен и поради това става много по-популярен и формира мнение, а не защото историците нещо не са свършили в работата си.

Има ли някаква логика зад финала и смъртта на главния герой? Има огромна логика, само че тя е част от моята идиосинкразия и е метафизическа. Тъй като аз съм човек, който вярва в прераждането и освен това вярва, че това не е хубаво. Мисля, че пребиваването на душата в тяло е голямо нещастие, и според мен будистите са прави, че човек трябва по някакъв начин да се измъкне от тази планета. Сега мислете: пътуването до Чамкория е метафора на живота. Качваш се, стигаш до Чамкория, после се връщаш, пак пътуваш до Чамкория… Това не ти харесва, не е хубаво – работа. Омнибусът, с който се возиш – тялото ти, е взето на лизинг и се изплаща. Човекът, който ти дава парите, с които се изплаща лизингът, неслучайно е с прякор „Джина“. Ако си спомняте „Матрицата“ на братята Уашовски – това е филм, който аз много харесвам и намирам за много умен, с огромен подтекст, – там агентите са лошите. Тук агентите са тези, които те докопват на най-хубавото място – Чамкория, и започват да те връщат към София, към началната точка на пътуването. И тогава се появява Джина, който с тази бомба всъщност те освобождава – и тогава виждаш светлината, последното изречение в книгата. Тъй че финалът е много, много добре премислен и е в съвсем друга посока – не в посоката на действието в книгата, макар че е много достоверен като финал: ако се забъркваш в такива работи, най-вероятно ще ти се случи точно това.

Вашият коментар