Преподавателите на НБУ

Невидимите градове на Итало Калвино – визуализация на мечтата ни за красота

Университетски дневник бр.26 (2019)

Есе от проф. д-р Людмил Георгиев

 

Ако се опитаме да опишем книгата на Итало Калвино с няколко думи, те ще бъдат: мечтание за по-доброто, изтънченост, противопоставена на подчертаващата я грубост, и стремеж към уют.

Ако трябва да подаря книга на човек, който преценявам като умен, бих избрал „Меланхолия на демокрацията“ на Паскал Брюкнер, а ако трябва да подаря книга на човек, когото преценявам като чувствителен, бих му подарил „Невидимите градове“ на Итало Калвино.

За да четеш и разбираш тази книга, не е достатъчно само да си литератор. Трябва да си живял достатъчно и да си се превърнал бавно от участник в наблюдател. И то в наблюдател не само с очите, а преди всичко със сърцето. Прочитайки книгата, веднага ти става ясно, че авторът не държи толкова  на видяното, колкото на почувстваното. Това е книга чувство, която гали най-изтънчената част от сетивата.

Защо Невидимите градове? Именно в града погледът ни среща милиони впечатлителности, които разсъсредоточават вниманието ни, защото мислейки за значението на едно, погледът ни вече е в другото…Така многото ни кара да не забелязваме. Затова Калвино ни предупреждава: „Милиони очи се вдигат към прозорци, мостове и кипариси сякаш пробягват по бяла страница. Много са градовете като Филиде, които убягват от погледа, освен ако не ги съзреш изведнъж“.

Авторът ни прави участници в разказаното от Марко Поло на Кублай хан – разкази на един странстващ дух към владетел, чиято огромна власт е толкова тежка, че го прави статичен. В този смисъл книгата повдига един много важен въпрос – за размера на имането и възможността да го имаме истински, консумирайки неговата безкрайна подробност.

Кой е Кублай хан? Ако някой брои монголската империя по това време като цяло, царството му е достигнало от Тихия океан до Черно море, от Сибир до сегашния Афганистан, царувал е от 1260 до 1294 г. През 1271 г. Кублай (внук на Чингиз хан) основава династията Юан, която управлява днешна Монголия, Китай, Корея и някои съседни области, и поема ролята на китайски император.

Узнаването на света през разказите на друг човек превръща разказващия във владетел, а слушащия в подчинен, но блаженстващ мечтател…Мечтател, мечтаещ за градовете Изидора, Доротея, Заира…

Калвино ни разказва за градове, чиито измерения се  определят от двойна и несравнима мярка – от съотношението между измеренията на неговото пространство и събитията от миналото му…

Центърът на всеки негов разказ е привлекателността на града. Привлекателност, разпределена във видове привлекателности. От ахатите, ониксите и хризопастите до месото от златист фазан, приготвено на огън от отлежало черешово дърво. Отбелязва и къпещите се в корита насред градините жени, които те канят да се потопиш при тях. Това са градовете, както казва авторът, „които не погубват нито едно желание…“. С това той ни казва, че градът е за всеки… Но по-нататък разбираме следващата по-важна част, че е за всеки, който е в състояние да приеме и заживее с правилата му.

Авторът ни запознава с нещо, което е проблем и в днешно време – необходимостта да се осъзнае, че живеенето в град е свързано с отговорност и най-вече със спазване на ред.

Защо е нужен редът на прехождащия от природата към градската среда човек? Защото трябва да се преодолее объркаността му… А причината за тази обърканост, според О. Хенри е в това, че:

„Природата се проваля най-вече в града. Човек, загубил се в природата, се движи инстинктивно в кръг…В града се движи в правоъгълници и квадрати. Причината за проблема му е в геометрията. В природата коренът е кръгъл, а при човека – квадратен”.

Предметният символ на градовете, описани от Марко Поло, са красивите вещи и изисканите храни, а ситуативният символ на града е оживеността му, изпълнена с миризмата на смирна, на животни и на човешка плът…

Бегло, но достатъчно категорично Калвино ни запознава с позволените и забранените неща. Забраната да влезеш с каручка в тясна уличка, да уринираш зад параклиса, да ловиш риба с въдица от моста. И в същото време да се позволи водопоят на зебрите, играта на кегли и трудното за преживяване, но житейски необходимо изгаряне на труповете на починалите роднини…От всяко изречение лъха усещането за ред. Редът, присъщ на високо организираните общества, но и така присъщ на римското общество, изградило върху него и храбростта на воините си, славата на Римската империя. Както казва Гьоте: „Ако божественото не е в нас, как би могло божественото да ни възхищава?“. И тук аристократичната душа на автора ни напомня деликатно, че се възхищава на разказите за посетените от Марко Поло градове през очите и слуха на Кублай хан именно защото сам носи това чувство за прекрасност, но и тя не е безкрайна, а с мярка…

Чувството за градска подреденост е превъзнесено и преподадено чрез изречението: „Ако някоя сграда не притежава никаква табела или фигура, самата форма и мястото, което заема в порядъка на града, са достатъчни за да посочат функцията ѝ“.

Това натрапващо се и възпитаващо чувство за ред ни представя и йерархията на важните тогавашни институции: царският палат, затворът, монетният двор, питагорейското училище, публичният дом. Тази подредба си заслужава да бъде обсъдена на нашата среща. Дали сега, ако наченем такава подредба, няма да започнем с мола?…

Калвино ни завещава мисленето, че храненето не е задължителна монотонност, а внимателна елегантност, гарантирана не от количеството и ловната буквалност, а от деликатността на  вътрешностомашното погалване със скромна, но вкусна кухня, напомняща за една стара, златна ера: оризова супа с кервиз, варена бакла или пържени цветове на тиквички…Кухня, която е ярката полярност, помирена от прехода, наречен руло „Стефани“ по пътя към другата, унижаваща стомаха полярност – сръбската скара и плескавица…

Предлаганите стоки нямат своя цена, а само семиотична значимост. Те са знаци на други неща: дантелената превръзка за челото означава елегантност, позлатената носилка – власт, томовете на Авероес – знание. Гривната на глезен – сластолюбие…

Извън това богатство от знаци и внушения се „простира празна земя до хоризонта, открива се небето с бягащите облаци, човек е склонен да разпознае фигури – платноход, ръка, слон…“.

Общуването на Марко Поло с възложителя на неговите далечни пътувания – Кублай хан прелива от чувства: любопитство, респект, задоволство, радост. На техния бълбукащ фон авторът продължава да настоява на основното си  внушение – чувството за уют: „Двамата стояха безмълвни с отпуснати клепачи, докато излегнати на възглавници и полюшвани в хамаци, пушеха с дълги кехлибарени лули…“.

Итало Калвино

Описателните му моменти са мигновени и неоспоримо точни и краткостта им не е за сметка на съдържателността:

„Марко Поло влиза в един град и вижда на един площад някой да живее един живот, или един миг, които биха могли да са негови…“.

Калвино влага в устата на пътешественика думи, които описват ненашия свят. Той казва: „Чуждите места са негативният ни образ. Пътникът разпознава малкото, което е негово, откривайки многото, което не е имал и не ще има…“.

Извън града – това чудо на общността, хората попадат в космоса на природата, който ги кара да изглеждат самотни, и Калвино ни илюстрира това прекрасно, като казва по повод на напуснатия град: „Разположили покъщнината си по склона на планината бежанците от Ерзилия гледат кръстосаните телове, опънати на стълбовете, щръкнали из равнината. Това все още е град Ерзилия, а те са нещо“.

Издигнати над оземлената си същност, ние не присъстваме в предназначението си, затова нищо, дори прекаленото знание не бива да ни откъсва от тази земност, към която, вгледани в мистичността, оставаме винаги привързани към нея. Затова издигнати прекалено в духовното, „…ние я оглеждаме неуморно с насочени надолу бинокли и далекогледи, лист по лист, камък по камък, мравка по мравка, съзерцавайки захласнати собственото си отсъствие…“.

Разговаряйки за действителността и представата, Марко Поло казва на своя господар Кублай хан: „Може би от света са останали само някакъв терен покрит с бунища и висящата градина в двореца на Великия хан. Разделят ги нашите клепачи, но не се  знае кое е вътре и кое вън…“.

В забележителната си книга Итало Калвино повдига един от фундаменталните въпроси в отношението човек – град, а именно: доколко човекът, изграждайки града, подготвя собствената си подчиненост на него. Моментът, в който градът започва да ни управлява. Изводът му ни вдъхва оптимизъм, че в края ние сме тези, които държим нещата в свои ръце. Макар и с усилие, подчиняваме творението си на променящите ни се с времето потребности, които могат да бъдат и упадъчни: „….от брокатовите завеси правели  чаршафи, в мраморните погребални урни засаждали босилек, използвали откъртените прозоречни решетки от ковано желязо, за да изпичат котешкото месо върху огньовете от инкрустирано дърво. И все пак от стария блясък на Клариса почти нищо не се е загубило, всичко било там, само че разположено в друг ред и пригодено не по-зле от преди към нуждите на жителите“.

Вярвайки в задгробния живот, много от жителите на Еспазия мечтаят да получат по-друга съдба от падащата им се приживе. Изреждайки мечтата им, авторът показва и подрежда цененото през онова време: „…ловци на лъвове, мецосопрани, банкери, цигулари, херцогини, държанки, генерали…“. И тази йерархичност, без да е в контраст, сякаш предхожда написаното от Блага Димитрова и Йордан Василев в инкриминираната им книга „Дни черни, дни бели“, че: „Едно време идоли на младежта бяха поети, музиканти, художници, а сега са естрадни певци и футболисти“…

Този мечтателен пътепис на Калвино е предпазен от утопичната мечта за идеалния град на Томазо Кампанела и прави извода, че: „Истинската Береника е едно редуване на различни градове във времето, последователно справедливи и несправедливи, населената част от несправедливи,  които редят своите сплетни и оглеждат със собственически поглед закръглените меса на къпещите се одалиски, а справедливите са винаги нащрек, за да се предпазят от доносите на клеветниците и уловките на ласкателите, които се разпознават по начина на говорене…“.

Невидимите градове на Калвино са урок по естетика, наръчник по словомислене и апотеоз на изкуството да се живее.

Вашият коментар