Библиотеката

Пловдив – прегръдка между Ориента и Запада в книги от една изложба

Университетски дневник бр.25 (2019)

Валя Наумова

От 1 до 30 март в университетската библиотека бе представена тематична изложба, посветена на Пловдив като културна столица на Европа през 2019 г. Между многото изложени книги за археологически находки, артефакти, исторически и културни забележителности може да бъде открита и книгата на Емил Стоицов „Изъ Пловдивъ въ друго време: Двайсетъ илюстрирани антрефилета съ много образи за началото на миналий век“ („Жанет 45“, 2011). Избираме нея да представим първа, измежду многото интересни четива, поради любопитната за днешния читател тематика и концепцията за това какво е култура, как се изгражда с усилията и съзнанието на поколенията и как се носи като вътрешно усещане за самочувствие, познание и съизмеримост на нас с другите, на българина с европейския, а защо не и с целия свят.

Книгата е обърната към началото на миналия век, а авторът създава мозаечна картина на едно друго време, та „достопочтените“, както мило назовава своите читатели, госпожи и господа да видят като в старинен албум лицата и реалиите, да усетят текстовата реалност на вестници, списания, брошурки, реклами. По-автентично да се изправи пред тях образът на един далечен свят, който открива погледа в златистите очертания на старите фотографии и документи. Апелът е да се потопим в една друга реалност, да преживеем „емоциите и вълненията на отдавна отишлите си хора“, със сърцето си един вид да придобием знание, различно от полученото от строго научните исторически публикации. Авторът представя културата, център на която е градът, като дело на неуморната, любопитна ръка на братството на пишещите и на техните очи, които погледват нас, българите, но през нас и нашите питания гледат европейците, пък и целия неуморно пърхащ, задъхан в преследването на теми свят. Емил Стоицов цели точно това сближаване, съпоставяне, понякога само развеселено намигване, за да каже като Алеко Константинов „Европейци сме ний“, но поради близостта на Ориента –понякога „все не сме дотам“.

Не може да не направи впечатление самочувствието, с което тогавашният българин мери своето място сред другите, сравнявайки Пловдив и Венеция; Торино, Генуа и Самоков, Калофер, Сопот, Свищов. Това не е комплексирано, провинциално мислене, а носи амбиция, жизнена сила, конструктивен заряд – всичко, необходимо за развитието и процъфтяването на културата (града) във вида на висок и ясно формулиран проект. „Бъдещето е само на индустриалните градове“, отбелязва Владикин. За да не изостава културно, Пловдив трябва да има индустрия, уникална за неговите околности и трудна за конкуренция: спиртни фабрики, захарни фабрики, тютюнева фабрика, фабрика за преработка на зеленчуци. И така, с тази европейска концепция се гради основата на производството. Между 1900 и 1910 г. в Пловдив се основават нови 13 индустриални предприятия. Авторът на книгата прецизно и изчерпателно ни информира за всички тях. „Материалната и духовната“ атмосфера на Пловдив е различна, както споделя впечатленията си за града граф Робер дьо Бурбулон, личен секретар и Велик шамбелан при двора на княз Фердинанд. Това е Ориент, но „весел“, „градски“, изпълнен с движение и багри. И да добавим: Ориент, който търси своя път към Запада, учи се бързо и се сравнява със Запада. Достатъчно, а и твърде любопитно е да се прочетат рекламите от това време, които красноречиво сочат тази културна амбиция.

Например рекламата на банята „Цар Симеон“:

„Грандиозна постройка, мраморите, мозайките, луксозните кубета със своите орнаменти, душовете, ваните, басейна – всичко това заслужава да се види от всеки посетител на Пловдив.“

Това архитектурно описание завършва с прагматичното упоменаване на цените и часовете за къпане на жените и на мъжете. Но макар и ключовото послание тук да е „Цени обикновени“, целият кратък рекламен текст посочва културни реалии, интригува с интереса към стила и формата, естетически информира. Банята не е обикновено място и къпането в банята е културен ритуал, добре познат на Ориента. Така обикновеното и всекидневното придобиват друга значимост, подават почтително ръка на необикновеното, изисканото, дошлото при нас от дълбоката древност.

Прочетохме тук само първите антрефилета. Останалите са издържани в същата стилистика и разгръщат картината на материалния и духовен свят на стария Пловдив. Цялата книга на Емил Стоицов увлекателно и уверено води достопочтения читател в един далечен и, парадоксално, близък на нас свят. Там, където багрите, уханието на люляци, материалната пъстрота, тържището, но и мистичните звуци на Ориента се срещат и сливат в чудна хармония с прогреса, мисловността, културните амбиции и проекти на Запада. Пловдив е културна столица на Европа през 2019 г. Напълно заслужено.

Изложбата на библиотеката предостави на любопитния читател още множество възможности да види, да научи повече, да усети атмосферата на града. Ето някои от тях.

Как Европа търси пътя към Пловдив след Освобождението през 1878 г., заедно с изграждането на Княжество България и автономната област Източна Румелия, можем да научим от книгата на Владимир Балчев „Пловдив – другият бряг на Европа“ (издателство „Жанет 45“, 2014). Авторът говори за чехите, италианците, австрийците, словенците, дошли в България от престижните си университети и европейски центрове на културата, за да научат обикновените български ученици на музика, рисуване, изящни изкуства; да станат юристи, математици, физици, географи, химици, ботаници, геолози, архитекти. Повечето от тях станали първостроители на българската наука, оглавили новосъздадените институции; били първопроходци на археологията и музейното дело у нас.

„Пловдивска хроника“ на Никола Алваджиев („Летера“, 2015) представлява своеобразен летопис на градския живот на Пловдив в началото на ХХ век – времето, когато старият Пловдив се прощава с една отминала епоха и се кани да навлезе в новата. Кафенета, пазари, механи, махали, хълмове, улици, дюкяни, банята – тази пловдивска гордост, оживяват за нас в кратки описания и скици, за да се потопим във всекидневието на някогашния пловдивчанин, да се докоснем до бита му – обикновен, но и празнично ритуален. И още, изкушаваме се да споменем галерията от чудни градски образи: симитчии, салепчии, комарджии, пияници, латернаджии, франтове, любовници, търговци и  управници.

В книгата „В сенките на древния Пловдив“ пък („Летера“, 2010), спечелила проект по Програмата на община Пловдив за финансиране на книги на пловдивски автори и важни за Пловдив издания, Никола Алваджиев ни води в сенките и потайностите на далечното минало, където историческите факти съжителстват с дивни сказания и легенди за „града на хълмовете“, чиито имена ни се ще да поменем: Бунарджика, Сахат тепе, Таксим тепе, Джамбаз тепе и Небет тепе. От селищните могили, където са живели потомците на най-старите заселници, през траките, които ще основат град с името Евмолпиада, сетне Пулпудева; през македонското владичество, където градът вече е Филипопол,  до римската епоха оживяват битки, религиозни ритуали; жреци и култове; вождове, военачалници, пълководци. Обаянието и магията на историята.

Сериозна и задълбочена е монографията на Йордан Велчев „Градът: Или между Изтока и Запада XIV–XVII век“ („Жанет 45“, 2005), съпроводена с именен показалец, речник и впечатляваща библиография. Тя е посветена на историята на балканския имперски град във вековете на обща и споделена история на Изтока и Запада. Народи, религии, езици, култури, оживяват пред нас в стройната рамка на великолепно научно изложение в най-добрите традиции на френската историко-културологична школа.

Професионално историческа е и монографията на Ани Данчева-Василева „Пловдив през Средновековието IV–XIV век“ (академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2011) – книга за историята на Пловдив през ранновизантийския период и цялата средновековна епоха, която за християнския свят на Балканския Югоизток приключва с покоряването на Византия от османските турци. На темата за Съединението пък са посветени книгите „Съединението 1885“ („Военно издателство“, 1980) на Йоно Митев и „Комитетите „Единство“. Ролята и приносът им за Съединението 1885“ (Издателство „Наука и изкуство“, 1985) на Дойно Дойнов. И двете монографии прецизно и с помощта на множество изворови материали от нашите и чуждестранните архиви, проучвайки множество документи, говорят за едно от най-големите събития в новата ни история. Разкриват причините, характерът, движещите сили на обединителното движение. Интересуващите се от Българското възраждане не бива да пропускат да прочетат вдъхновената историческа монография на Николай Генчев „Възрожденският Пловдив (Принос в българското духовно възраждане)“ („Христо Г. Данов“, 1981), изградена върху всеобхватна документална основа.

Значението на увлекателен професионален гид има и книгата „Древният Филипопол“ (Пловдив, 1993) на архитект Матей Матеев, посветена на архитектурното, благоустройственото и крепостното строителство на античния Филипопол, както и книгата на Никола Чинков, посветена на архитект Боян Чинков (поредица „Пловдивски архитекти“, Пловдив, 1995) и на построените сгради в Пловдив по негови проекти.

 

Можем още дълго да продължаваме това изброяване и анонсиране на книги, но да оставим достопочтения читател да се потопи сам в интересуващите го четива и със сърцето си да усети магическата прегръдка на Ориента и Запада, любопитно и любознателно като някогашния пловдивчанин да не изостава в познанието и укрепналото върху него самочувствие.

Вашият коментар