Студентите на НБУ

Светът на идеите

Университетски дневник бр.27 (2020)

Флорина Хамури

В началото на месец февруари получихме в редакцията на списанието дълъг повече от 20 страници текст на Флорина Хамури, студентка в БП „Графичен дизайн“. Оттогава до този момент, в който ви предстои да прочетете нейния текст, се случиха много неща. Помолихме я първо да го съкрати, а после се намесихме и в неговата структура. Флорина настоява, че пише „наивистична философия“, и докато този термин все още не е официализиран като наивизма в изобразителното изкуство, ви предлагаме да потънете в нейното въображение.

След всичко това, започнах аз, уподоби нашата човешка природа според знанието и незнанието на следното. Представи си хора в някакво подземно пещероподобно жилище, което има открита и дълга пролука за светлината по цялата пещера. Нека в него да живеят хора от детинство с така поставени на нозете и на шията окови, че като се намират тук, да виждат само това, което е пред тях, без да могат да обръщат главите си поради оковите. Светлина да им идва от огън, който гори от високо и далече зад тях, а между огъня и затворниците да има път; по неговата дължина си представи издигната стена, както издигат фокусниците преграда пред зрителите, над която показват фокусите си.

Платон, „Държавата“,
седма книга: „Сянката
и пещерата“

Прекъснатостта на клетките, ролята на аксоните, функционирането на синапсите, съществуването на синапсни микропукнатини, прескачането на тези пукнатини от всяко съобщение превръщат мозъка в множество, което къпе ?в своя план на консистентност или в своята глия ?цяла една несигурна, пробабилистка система, несигурна нервна система. Много хора имат дърво, засадено в главата си, но самият мозък е много повече трева, отколкото дърво.

Жил Дельоз, Феликс Гатари,
„Хиляда плоскости“

Представете си две числа, които са свързани помежду си. Те ще са едно положително число и едно отрицателно число. В тази история двете числа ще са плюс едно и минус едно. Всяко от тях ще има по две аксиоми и всяко от тези числа ще има своя цел. Стремежът на положителното число ще е да задмине скоростта на времето. За отрицателното число времето няма да съществува. Питам се: какво представлява идеалната форма в света на идеите, която ги свързва?

Реалният свят е светът на Идеите, който съдържа Идеалните форми на всичко. Ние се раждаме с концепциите за тези Идеални форми в ума. Илюзорният свят, в който живеем ?светът на сетивата ?съдържа несъвършени копия на Идеалните форми. Ние разпознаваме нещата в света, защото ги разпознаваме като несъвършени копия на концепциите в ума си. Всичко в този свят е „сянка“ на своята Идеална форма в света на Идеите.
Платон

Да кажем, че двете числа се намират в свят, в който сянката няма начало или край. Аз бих го нарекла свят, в който няма въпроси и отговори. Там доказателствата не са такива, каквито изглеждат. Аксиомите на числата разкриват другата страна на този свят. От другата страна на този свят положителното число наподобява пребиваване в пространството. Това пребиваване се гради на една измислена реалност. Наречена „реалността на положителното, забравило своето отрицателно“. Дали наистина тази реалност е измислена? Една от аксиомите на положителното число предполага, че реалността е измислена от някои, определящи я като своя. А кои са те? Те могат да се опишат като онези някои, изглеждащи сякаш са заслепени от яркия строеж на света, който самите им погледи пресъздават. Но дори и в толкова еднообразно положително пространство всеки от тях притежава една от различните аксиоми на положителното число. Мисля, че точно поради тази причина там се изобразяват предимно изкривени пространства, базирани на своите изгубени измерения. Едва ли ще подбера точните думи, за да го опиша, но знам, че тогава едната аксиома попада в пространство, загубило всякаква представа за движение и говорещо предимно за скоростта на времето, което време всъщност не съществува. Сега ще разкажа какво се случи, щом настъпи краят на положителното едно. Нека помислим за началото на отрицателното число. В случая то има възможност да се съпостави с истината на скритите доказателства. Там царуват единствено мракът и тишината. Ако някой успее да си представи мрак, толкова черен, че да не може да види дори своите съотношения в него, също и тишина, толкова празна, че да не може да чуе дори своите мисли в нея, може и да успее да разбере това. Съответно цялото отрицателно е навсякъде, а в същото време и никъде. Може да се нарече просто миг без положително число и без отрицателно число. Нещата изглеждат съвсем различно, може би дори съществено по-нереални от тези, които всеки един или друг възприема.

В света настъпи отрицателното число. Положителното число би се изгубило в това отрицателно, към което не принадлежат измерения. Пред него се отличава единствено цялата възможна безграничност и цялото празно и за никого и нищо неотразими мисли и пространство. Границите нямат своя край и този край няма своите граници, защото онзи мрак, в който положителното число попадна, е по-светъл и по-ясен от която и да било светлина. Ако едната от аксиомите на положителното число повика при себе си света, в който няма начало или край, мракът би могъл да измени аксиомата завинаги. Едва ли някой от този свят ще притежава лице, но въпреки това, когато числото го погледне, светът ще изглежда по-искрен от всеки друг. На положителното число няма да му трябва да пита, просто ще погледне с малкото, което е останало в него, и самò ще познае своя въпрос или дори отговор.

Ние откриваме истината от доказателствата, които намираме в света около нас. Ние виждаме различни примери за „куче“ в света около нас. Ние разпознаваме общите характеристики на кучетата в света. Използвайки нашите сетива и разум, ние разбираме какво прави кучето куче. Ние откриваме истината от доказателствата, които намираме в света около нас.
Аристотел

Нека погледнем ситуация, в която аксиомите на положителното и тези на отрицателното число се намират в едно пространство. Интересното е, че положителното би станало още по-положително, също и отрицателното би станало още по-отрицателно. Там всяко съотношение проявява характера си по свой начин. То пътува в пространството, придружено от своите аксиоми, и накъдето и да се отправи, винаги стига до себе си. Всяко от двете числа прекарва всеки един възможен живот и дори това не заличава предназначението на същността му.
Сега всяко съотношение и пространство заобикаля положителното число и проявява цялата същност на „илюзията на отрицателното, забравило своето положително“. Там се намира отрицателното пространство, в което се отразява същностно неотразимото. Там се крият аксиомите на един непрогледен живот. Там всяко подсказва как денят и нощ-та са изградени от едно неоткриваемо доказателство. А това доказателство между положително и отрицателно определя своята непозната истина.
Зад света мога да прочета единствено мисли, които определят края и началото в едно. Помня как веднъж, когато в света, в който няма въпроси и отговори, се сблъсках с една отрицателна стойност, за която никога преди това не се бях сещала. Започнах да разбирам, че някъде извън отрицателното няма такова нещо като отговор или въпрос, а съответно съотношение или пространство. Но доколко стойностите на положителното и на отрицателното представляват способността си да говорят? Дали не са те тези, които знаят повече от положителното число и от отрицателното число? Наистина, вероятно е, че аксиомите на вечността никога няма да спрат да заблуждават, градейки едно настояще на базата на други спомени. В онзи момент аз предположих, че съществувам на много повече от едно места. Какво друго мога да очаквам, попаднала в мрака на измерения и пространства, попаднала в същинския мрак между двете числа, където всичко изглежда сякаш няма своя или нечий друг край?
Докато четете това за едните аксиоми, измина много дълго време, за другите аксиоми времето дори не съществува. Всичко изглежда еднакво, така, както нищо не е различно. Колкото не зная всичко, толкова зная нищо. Оча-квам, че истината за това какво зная и какво не бих знаела вероятно се крие някъде в същността на доказателството между тези две съмнения. Ако положителното число се интересува от истинските отговори, вероятно просто ще трябва да се обърне към отрицателното, за което не съществуват никакви въпроси. Отношението на моето очакване обаче няма пряка връзка с това на доказателството. Как някой би могъл да е едновременно някъде и никъде, така, както скритото доказателство на истината? По какъв начин отрицателното число и безкрайно искреното му доказателство може да бъде просто сравнено с едното положително, както и обратното? Ако се намирам в обстоятелства, според които не съществува такова нещо като очакване, какво тогава може да видя зад аксиомите на всяко число? Може би една различна истина? И дали тази истина разкрива себе си по онзи начин, защото е едно безкрайно доказателство, съпоставено със зависимости? Или пък е нещо, което не може да бъде разбрано и чака да бъде видяно? Числата, както и аксиомите, са пряко свързани едни с други, образувайки вечния и безкраен техен свят. По какъв начин може да изглежда доказателството, определящо общото между положителното и отрицателното? Кое може да е това, което стои между тях? Какво би зависило от неговите правила? Ако моите въпроси са единствената връзка между тези две крайно противоположни зависими числа, това би ме навело на мисълта, че е възможно тази връзка също да е просто една гледна точка или едно правило. Но дали то само определя своето място в пространството, или има нещо, което допринася за него? Аз попаднах в „реалността на положителното, забравило своето отрицателно“, според която гледните точки са тези, които градят правилата в този свят, в който виждах мислите си, и ако тогава не зная за тях, вероятно нищо от онова няма да го има, може би дори и двете числа, от които зависи и всяко доказателство.
Ще заключа есето с една от идеите на Питагор. Питагор смята, че целият Космос се управлява от математически правила. Той казва, че числото (числови съотношения и математически аксиоми) може да се използва за обясняване на самия строеж на Космоса. Питагор и неговите ученици гледат на числото едно като на една-единствена точка, единица, от която могат да бъдат производни други неща. Числото две, в този ред на мисли, е линия, числото три – повърхност или равнина, а четири – твърдо тяло; съответствието със съвременната концепция за измеренията е очевидна.

Ключ към есето за читателите:

Пътят към реалността е пълен справочник за законите на Вселената. Представете си, че в Космоса, отвъд погледа ни, пространството е двойно и че безграничното число е всичко днес. Тогава нулата е всичко по всяко време и навсякъде. Дали нулата е нещо повече от нищо? Дали е неограниченото, превърнато в нещо неотразимо, което е съществувало преди Вселената? Ако днес смятаме с нули, вероятно ще сме по-близо до това, към което се стремим? Всички числа са нещо определено, а тази въпросна нула означава привидно нищо, но всъщност би могла да означава много повече, ако бъде погледната от нейната собствена гледна точка. Защо тя не може да бъде отрицателна? Дали защото не може да бъде извадена? Дали тя е законът на света на идеите? Отрицателната нула е началото на границите на своето неограничено, съществувало преди Вселената, съществуващо и днес, някъде в едно неотразимо доказателство, което се намира там, където не можем да го видим.

Вашият коментар