Новини

“Ливърпул”, “Пинк Флойд”, “Депеш мод” – Серотонин отвъд доброто и злото

Университетски дневник бр.27 (2020)

Васил Прасков

Васил Прасков пише поезия, проза и кинокритика. Автор е на четири стихосбирки, както и на сборник с повести и разкази. Има над двеста публикации от началото на 90-те години насам в българския печат на най-разнообразна тематика; понастоящем е част от екипа на Библиотеката на НБУ, но по-важното е, че е член и дискутант в Читателския клуб на НБУ и автор на ревютата на книгите, които участват в него.

Есенно-зимният полусезон на Читателския клуб на НБУ предложи на участниците в него крайно интересна и разнообразна програма, включваща автори и заглавия от най-различни жанрове, преднамерено пъстра и еклектична в най-добрия смисъл на думата, в която имаше по нещо за всеки вкус.

Не прекарвам свободното си време в четене на книги, за разлика от Греъм Льо Со, който се интересува дори от изкуство.

Водещите бяха избрали за книга на месец октомври „Liverpool, моят дом“ – автобиографията на Кени Далглиш, определен за най-обичан футболист от феновете на актуалния носител на Купата на Шампионската лига, което бе и задочният повод за въпросния избор. От дискусията около биографията на футболната звезда, представена от гл. ас. д-р Боян Думанов, стана ясно, че немалка част от академичния състав на Нов български университет следи отблизо случващото се в съвременния английски футбол. Дискутантите съвсем естествено се разделиха на фенове на „Ливърпул“ и на „Манчестър Юнайтед“, като вторите видимо преобладаваха. Клубните пристрастия направиха разговора още по-емоционален и интересен, като не бяха подминати и „вечни“ (и болезнени) теми от рода на: кой е най-добрият и успешен британски футболен отбор за всички времена, носят ли вина (и ако да – доколко) привържениците на мърсисайдци за едни от най-големите трагедии, свързани със спортни мероприятия не само през 80-те: финалът на КЕШ през 1985 г. на белгийския „Хейзел“ и тази на стадион „Хилзбъро“ в Шефилд на полуфинала за „ФА Къп“; кой е по-добър треньор – Далглиш или Фергюсън, и т.н. Изводът от дискусията бе, че липсата на особено качествено вътрешно първенство и дълбоката криза, в която се намира представителният ни национален отбор, в никакъв случай не отказва любителите на популярната игра у нас от радикални и ексцентрични фенски емоции, пристрастия и страсти, тъкмо напротив – мотивира ги за трайния им пренос по посока на чуждестранни/международни шампионати, отбори и форуми, което, от своя страна, е ярко доказателство за централната роля на футбола в масовата култура на съвременния свят и за съвсем заслужената му неувяхваща слава на социален феномен с подчертано глобално значение.

С теб бяхме просто две души изгубени

 които плуват в тесния аквариум

години след години

и какво открихме?

Едни и същи стари страхове.

Как искам да си пак до мен!

През ноември книгата на британския журналист Дейв Томпсън, посветена на основната фигура в групата „Пинк Флойд“ – „Роджър Уотърс. Човекът зад Стената“, бе представена от д-р Петър Канев – преводач на български на култовата поезия на може би най-прочутия и креативен басист в света на рок музиката. Един от най-верните и постоянни участници в Читателския клуб – гл. ас. д-р арх. Гергана Стефанова, изпълни от своя страна няколко от най-знаковите парчета на бандата, което съвсем разчупи атмосферата на събитието. Водещи и публика почти единодушно „изхейтиха“ книгата на тръгналия от пънк зиновете на 70-те и стигнал до успешна кариера в популярни мейнстрийм издания, като „Мелъди мейкър“, „Ролинг стоун“ и „Кю“, Томпсън като на места несправедливо критична, а на други – доста тромаво експертна и преднамерено сензационна. Професор Пламен Дойнов обаче бе по-скоро на страната на биографа на Уотърс, като тезата му бе, че написаното от него е ценно именно защото не представлява фенско-агиографски опит за канонизиране приживе на фронтмена на „Пинк Флойд“, а е опит за балансиран анализ на по-важните събития в творчеството и живота му. Не на последно място за участниците в дискусията се очерта като важна тема и политическата ангажираност на Уотърс. Обсъждането на твърдо заявената му принадлежност към „западноевропейската левица“ и категоричната му подкрепа за президентите на Венецуела и Боливия Николас Мадуро и Ево Моралес предизвика у присъстващите доста емоции и подчертано полярни реакции.

Там беше част от английската делегация (Англия беше по това време още част от Европа или поне се преструваше, че е), но беше по произход от Ямайка, струва ми се, или от Барбадос, във всеки случай от един от тези острови, които, изглежда, са способни да произвеждат неограничени количества ганджа, ром и хубави чернокожи момичета с малки дупета, все неща, които ни помагат да живеем, но не превръщат живота в съдба.

Декември започна с изнесена сбирка на Читателския клуб на Нов български университет в НДК в рамките на Софийския международен литературен фестивал, която се превърна и в негово откриващо събитие.

Проф. Явор Конов и ас. д-р Радосвета Кръстанова, в качеството си на специални дискутанти, представиха едно от най-обсъжданите заглавия през последните години във френската и европейската литература – романът „Серотонин“ на Мишел Уелбек. Събитието премина при голям интерес, поради скандалния и провокативен имидж на въпросния съвременен автор, който има немалко верни поклонници и у нас. По време на обсъждането на книгата традиционно бяха изказани различни и дори крайни мнения, като „Серотонин“ определено бе повече от благодатна почва за последното. За някои най-новият роман на Уелбек бе поклон към Дьо Сад, сюрреализма и екзистенциализма, докато други някак съвсем органично го вписваха по-скоро в традицията на френския морализъм, и то дори в лицето на нейните католически представители като Франсоа Мориак. Поставен бе и интригуващият въпрос защо след всички „порнографски“ провокации в края на книгата му се появява образът на Христос, което се превърна в още един повод за разнопосочни (хипо)тези и интерпретации.

Съвсем не съм отвъд доброто и злото – те просто не означават нищо за мен.

Коледното издание на Читателския клуб предложи на участниците му бурна дискусия около романа „Кафка на плажа“ на широко популярния у нас японски писател Харуки Мураками. Още от самото ѝ начало бяхме свидетели на две отчетливо противоположни гледни точки към неговото писане. Верните му фенове, които не липсваха на сбирката на клуба, защитаваха тезата, че Мураками безспорно е един от най-важните и неслучайно четени и обичани по цял свят съвременни писатели. За други пък „Кафка на плажа“ бе неубедително написан, доста схематичен роман, постмодерно играещ си с кодовете както на „високата литература“, така и на „масовата култура“ в името на един предварително калкулиран глобален (комерсиален) успех, далеч надскачащ границите на Япония. Специалният дискутант на събитието – гл. ас. д-р Георги Гочев, от своя страна направи ярко своеобразен и радикално концептуален прочит на книгата на Харуки Мураками, като дори я нарече „гениална“, с което доста впечатли присъстващите в залата.

В живота на младия Дейв се появява първото сериозно влюбване. Със симпатичната блондинка Мартин Гор създават първия състав на „Депеш Мод“. Задълженията в групата се разпределят поравно – Дейв пее ирландски песни, свири на няколко музикални инструмента, а симпатичната му блондинка танцува на сцената и се занимава с финансовата страна на нещата. Веднага им се ражда дете.

Януарската сбирка на клуба през новата 2020 година бе посветена на първата книга на украински автор, разглеждана изобщо в него: дебютният роман на писателя и музиканта Сергий Жадан „Депеш Мод“, който бе представен максимално артистично и живописно от водещите доц. д-р Йордан Ефтимов и доц. д-р Морис Фадел. Приятна изненада бе и активното участие в събитието на преводачката на прозата на фронтмена на пънк-ска групата „Жадан і Собаки“ Райна Камберова и на специалистката по украинска литература доц. д-р Албена Стаменова. Разговорът с тях значително обогати представите на аудиторията за случващото се в рамките на съвременната културна сцена в Украйна. Обсесивният, „политически некоректен“ и трансгресивен език на Жадан в бъдеще ще намира все повече почитатели в България, като остава отворен въпросът защо повечето съвременни български автори предпочитат да „бягат“ от подобно директно, радикално, „оголено до същността на нещата“ писане, предпочитайки да останат в условното поле на „чистата литературност“, като в уютно убежище от поемането на излишни творчески рискове, включително и по отношение на така желания от тях по-масов успех.

– Кръв от къртица! Кръв от къртица! – викаха, кряскаха, блъскаха се.

Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

До редакционното приключване на броя още не се бе провела последната сбирка на Читателския клуб преди настъпването на пролетта – представянето на нашумелия сборник с разкази на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“. Очакванията в навечерието на събитието обаче са да се получи истински сблъсък между почитателите на таланта на получилата през последните години известност и в чужбина българска писателка и скептиците по отношение на нейното писане, каквито у нас не липсват касателно който и да е било от по-четените ни съвременни автори. Като друг важен дискусионен фокус се очертава и проблемът за това доколко по-масовият (в това число и медиен) успех на един или друг „bg писател“ в родината му е вторична функция/„страничен ефект“ на положителната рецепция на произведенията му зад граница, защото книгата „Кръв от къртица“ е издадена през 2005 г., а нашумява цели 14 години по-късно по повод включването на едноименния разказ от същата в американски учебник по литература за 8-ми клас.

В едно от най-известните си парчета „Нова генерация“ пее: „Обесете се в неделя, / това е най-добре. / Никой няма да ви гледа – / всеки себе си чете“. Читателският клуб на НБУ неслучайно се провежда в сряда, защото се опитва винаги да „прочита“ емпатично или критично Другите/Различните – книги, хора, мнения, нагласи и съдби, като по този начин удоволствието от четенето да става все по-авантюристично, съпреживяно и голямо.

Вашият коментар