Новини

Тук, там и навсякъде под есенното слънце: 30 години по-късно

Университетски дневник бр.26 (2019)

Together we stand, divided we fall
Роджър Уотърс

Развод ми дай и повече не ме мъчи
Александър Петров

ГЛ. АС. Д-Р МЕТОДИ МЕТОДИЕВ
Изследовател и преподавател. Рокфен и футболен запалянко.
Свободен човек

Есента не изглежда като време за революции. Сякаш техният сезон е пролетта, която ражда онова пробуждане. Да си спомним Френската революция, Априлското въстание, Пражката пролет. Есента по-скоро се оказва време на изтляващата енергия на бунта, която е вече притисната от мощта на голямата история, независимо дали това се случва в ъгъла на някоя европейска столица или до някой дувар насред Балкана. Дори на езиково ниво, там при тропите няма как есента да бъде обвързана с някакъв подем, а си остава сезонът на падащите листа. Тяхното разпиляване и събиране е част от градското живеене на хората и от работата на събирачите на градски истории. Нали все пак в един дневник, пък макар и университетски, най-интересните страници са онези, свързани със събирането и раздялата.

Събирането

Да мислим в посока на събирането, означава да поставим човешкото живеене в отношение към онова, което изглежда външно на него. Така през есента на 1989 г. в Източна Европа съжителстват две поколения – на онези, които помнят живота без комунизъм и на тези, които не познават живота отвъд тази система. Първите имат спомен за нещо наречено свобода, вторите представляват истински оруелиански създания, пропити от онова, което Вацлав Хавел нарича посттоталитаризъм. Геополитиката отваря възможността пред тези две групи да поемат на неочаквано приключение към една свобода, в чийто хоризонт се вижда последното десетилетие на един разделящ за нас, българите, век. Тук се разпада и още едно съставно на революцията – конфликтът между млади и стари. Първите години около 1989 и 1990 г. разкриват красивата картина на студентите, които вървят в първите редици на шествието, и възрастните хора, вървят след тях и ги гледат с гордост. Така есента на 1989-та се изпълнява събирателно роля. В рамките на това събиране се ражда политическата репрезентация Съюз на демократичните сили.

Ако обаче лицата на Петър Дертлиев, Стефан Савов и Милан Дренчев разкриват една действителност, която е стояла скрита в недомлъвките и изпуснатите фрази, завършващи с „за това да не се говори извън къщи”, то младите лица на промяната трябва да покажат себе си като резултат от едно живеене формирано през глътките свободен въздух, вдишвани периодично през някой процеп на Берлинската стена. Първите, направили вече своята равносметка, имат да изживеят вече по-кратката част от своя живот в съчетаване на онзи дух на България между двете световни войни и виждащия се на хоризонта край на ХХ-ти век, докато вторите тръгват без време за равносметки – слепешката към онова неформулирано бъдеще, за което единствено знаят, че не е светлото бъдеще от речите по време на пионерските лагери, бригадите, казармите или на онези горе на Мавзолея. Пътят за едните е твърде кратък, а за другите се оказва мъчително дълъг. Под сянката на метафората за „изгубеното поколение” онези млади лица от късната есен на 1989 г. отказват да направят своята равносметка, отказват да разкажат за тъмната страна на своето приключение – да споделят своята зима.  Така се оказва, че тридесет години по-късно, няма как да заемат мястото си до онези – днешните те, които не по малко объркани търчат към нещо, което плашещо наподобява онова светло бъдеще.  В крайна сметка изгубеното поколение на прехода се върна там, откъдето уж трябваше да тръгне – от гласността обратно при думите през зъби.

Разделението

Есента на 1989-та г. възниква като алтернатива на разделението. Именно последният напън на тоталитарната система е свързан с брутално разделение: филма „Време разделно” и онова, на което служим езиково и до днес, продължавайки да го наричаме възродителен процес. Самата еуфория около падането на Берлинската стена също е патос срещу разделението. Съвсем естествено обаче, раздяла може да има там, където е имало общ живот, другото, ако цитираме един връстник на прехода, е „вятър и мъгла на скара”. Именно общият живот направи така, че през есента и зимата на 1989 г. под купола на храма в кощунствено единство редом до Радой Ралин, Стефан Савов и Георги Минчев, да  присъстват  Георги Марков и Емил Кошлуков. Малко по-късно новото политическо движение вече имаше и има своя химн: „Развод ми дай”. Трогателен дискурс, обърнат към опита за раздяла, но и разтърсващ със своята пасивност и агорофобия. Раздялата изглежда невъзможна, но оказва се по-нататък толкова невъзможен и животът заедно. Есента на 1989-та не поставя началото на разделенията, които идват после като защитен механизъм, някои ще кажат  „като гузна съвест“ и ще отидат твърде далеч. Тук не става въпрос за някакви трагедии от типа на това съпругата или съпругътда доносничат на Държавна сигурност един за друг. Доста иронично, но пред портите на храма, нито онези на трибуната, нито онези долу стигнаха до една основополагаща мисъл, подхождаща на духа на мястото – тази за катарзиса. На негово място като нещо, което да обвързва, се появи мирът. Свикнали да живеят в мирно съвместно съществуване, децата на посттоталитаризма изградиха един свят, в който и техните деца да се чувстват удобно. Това съвпадна с общите тенденции на глобалния свят, но поради своята основа е коренно различно от тях. Не, есента на 1989 г. не роди индивидуализъм. Западният индивидуализъм в своята форма от втората половина на ХХ век се ражда на основата на преживяването на една световна трагедия. Онзи в България и Източна Европа се роди на основата на една тлееща свада между двама виновни родители, които от своя страна се правят, че всичко  е наред, просто, за да има мир.

Така есента на 1989 г. символизира мълчанието и мирното съществуване пред окото на настъпващата зима. Ако се върнем на тропите, това дава частично единство между език и действителност, в която обаче няма хора. През 1968 г. в края на своя прословут манифест „2000 думи” Людвиг Вацулик пише към своите сънародници: „Тази пролет току-що свърши и вече няма да се върне. През зимата ще разберем докъде сме стигнали”.  1989 г. обаче сякаш държи вече две поколения в капана на вечната есен. Да живеем срещу природата и срещу времето е толкова възможно, колкото да проведем разговор, когато ползваме безогледно тропите. И двете неща позволяват временен мир, докато истината не попилее участниците в това абсурдно начинание. Листата и историите трябва да се събират, за да можем да превърнем сезона на есента в едно очакване – променящо се тук, там и навсякъде.

Вашият коментар