Статии

Философски прочит на „Чамкория“ от Милен Русков

Университетски дневник бр.22 (2018)

проф. д-р Димитър Вацов,
департамент „Философия и социология“

Радвам се, че Милен Русков прие поканата ни да участва в дискусия върху последния му роман – „Чамкория“. Тази дискусия обаче не е литературоведска. Идеята за нея е на Васил Гарнизов и моя. Допълнително поканихме Веселин Методиев, историк, и Йордан Ефтимов, литератор и литературовед. Спокойно можем да я наречем „критическа“: искахме критично да разпитаме романа и автора му от различни дисциплинарни, но и всекидневни гледни точки – той е достатъчно богат на пластове и го позволява. Малко непохватно я нарекохме „интердисциплинарна дискусия“. В нея има два риска.

Първо, трудно се прави критическа дискусия с участието на автора. Изглежда, че това стопява изискваната критическа дистанция. Предполага се, че другите участници няма да са достатъчно критични и дори да не са склонни да пеят панегирици за автора, то биха били твърде куртоазни.

Този риск донякъде се смекчава от втория, който е риск основно за автора: ние нямаме намерение да четем „Чамкория“ иманентно. Ще извършим известно посегателство срещу природата на фикционалния текст и ще поискаме от Милен да отговаря – доколкото може и когато е съгласен – малко по-тезисно. С други думи, ще поискаме от него да отговаря повече като учен или поне като гражданин, а не просто като писател. Това е известно насилие, което упражняваме върху него, защото, както сам той казва в едно свое интервю, посланията в дългата история, каквато е романът, но и в което и да е литературно произведение, не се поддават на дефинитивни отговори в режима „истина–неистина“.

Все пак литературата, покрай фикционалността, има и своята отчетлива идеологическа, както и критико-идеологическа функция. Има нещо особено важно в романите на Милен Русков – и то е едно от нещата, които ни подтикнаха да направим тази дискусия, – а именно, че в неговите романи по особен начин биват преработени някои от големите и канонични идеологически разкази: веднъж – по-общият за европейското Просвещение и втори път – идеологико-каноничните разкази на българската национална идентичност.

В първите му два романа – в „Джобна енциклопедия“ и в „Захвърлен в природата“, смешно-иронично, но и със симпатия бе деконструиран големият модерен мит за Просвещението, за мощта на науката и на неизбежния прогрес. Нека само припомня испанския доктор и неговия чирак Да Силва, които с магическа „вяра“ в науката лекуват всичко – от глисти до смърт – с тютюн (чудодейното растение, току-що донесено от Новите земи). И все пак, особено във втория роман науката е деконструирана, но не просто като е постмодерно релативизирана, а по особен начин – трикстърски – е направена практически годна за живеене: най-малкото главните герои я „продават“ като лечение. Във „Възвишение“ и „Чамкория“ пък, вече в канона на националния ни мит, Просвещението е „возвисено“ – Гичо се прекланя пред авторитетите на Раковски и Берон, а бай Славе, макар и да не е тъй „возвисен“ като Гичо, все пак има респект към учените мъже като Димо Казасов, Дренски, Хербст и др. Въпреки това, особено във „Възвишение“, ученият „самскритски“ език на Раковски и Берон сякаш сам деконструира своята ученост, а бай Слави, ученият-недоучен шоп, постоянно и практически рефлексивно преработва учените клишета на епохата си. Така с науката може да се живее практически, а и Европата – големият колос на Просвещението, е внимателно, т. е. без идеологическо заклеймяване овсекидневнена и усвоена – прекъснат е комплексът за българската закъсняла модерност. Бай Ганьо вече не е карикатурен образ, а усвоен и смекчен в бай Слави, той е симпатичен, понякога умилително смешен, но във всички случаи жизнен.

Друго подобно снизяване и овсекидневяване имаме и по отношение на националната идея в последните два романа – по сполучливия израз на Сашо Кьосев, национално-освободителното движение спира да бъде „връх“ в националната история и се превръща във „възвишение“. „Възвишението“ на Милен Русков обаче не значи липса на възвишеност – на-против, майсторството му е именно в това да прави баланс между ирония и възвишеност, т. е. да приземява националния идеал, без да го отменя (един баланс, впрочем, който филмът според мен губи). Разбойниците-бунтовници на Русков са по малко мутри и по малко утописти, доста прости и доста вдъхновени от просветата; почти всеки от тях е и по малко предател, без вътрешно противоречие – за разлика от иконичния Левски, те са напълно разбираеми днес. Такова революционно движение е представимо за живеене – сякаш го можем и ние. Още повече го можем този живот като бай Славе, който се пази от всички фанатизми, не иска да се въвлича нито в радикализма на военните и фашистите, нито в този на комунистите и анархистите. В крайна сметка през целия роман „Чамкория“ драмата, която Славе разказва в първо лице, е не друга, а тази – как той практически се бори да уреди живота си (своя и на „така нареченото му семейство“), докато животът, без той да иска, го свързва с разните фанатизми от 20-те години на ХХ век. А освен това в края на романа фанатичните идеологии го застигат буквално като deus ex machina – всъщност тук за мен има със сигурност фикционално красива, но все пак отчетлива неяснота. Защо изобщо Слави трябваше да загине?

Е, очовечаването на науката и нацията, тяхното иронично снизяване, но без омаловажаване, е голямото постижение на Милен Русков. Така деидеологизирани, науката (като идеология на глобалната общност на просветените) и нацията (като идеология на локалната и неизбежно квази-родова общност) стават за живеене. Тези колективни, политически идеологии са деидеологизирани не абстрактно, а от първото лице на героите, които всекидневно – и неизбежно трикстърски – лавират между тях и между техните вариации. Можем да кажем, че героите на Милен са умерено и някак симпатично корумпирани; те уреждат живота си, включително и финансово, отвъд абстрактните принципи, без консистентност: „Чекай, мисълта ми мене беше друга“, казва Слави и продължава разказа си с друг микросюжет, като винаги се оказва, че и в неговия ход той е успял да прибере някой лев (дори и да е направил отстъпка по милост, както с майката на изчезналия Гео Милев).

И все пак, има ли някаква идеология зад самото това очовечаване на идеологиите? Задава ли бай Славе образцов модел за живеене? Или ако не той, то романите, самият Милен Русков? Има ли – по-конкретно в „Чамкория“ – някакви етически и политически репери?

Първо, сякаш има стабилно прокарана през говора на главния герой етика на ненасилието – нещо като постмодерна, антиидеологическа мекота. Той систематично отхвърля фанатизмите от всякакъв тип – леви и десни, анархо-комунистически и фашизоидни – именно защото всички те водят до насилие. Героят освен това се отличава с естествена милостивост – извозва ранени след атентата в „Света Неделя“, успокоява майката на изчезналия Гео Милев и т. н. Същевременно той е завършен опортюнист: срещу пари извозва труповете на избитите от Трето отделение на полицията (Кочо Стоянов), помага на Джина и т. н. С други думи, Слави не просто не се противопоставя пряко, но дори съдейства практически на насилието. Какво би казал Милен за насилието? Кога то е оправдано? И какво насилие? Коя е свободата, която оправдава насилието? Или нищо не го оправдава етически?

Ако във „Възвишение“ насилието е неизбежно вписано в иначе смекчения идеал за народно освобождение – все пак „револуцията“ е насилие в името на „свободата на народа“, на общността – в „Чамкория“ свободата е силно индивидуализирана. Разказът на бай Славе, в каквито и посоки да се върти, както и да псува българските капиталисти, военни, комунисти и пр., върви в почти либертарианска посока. „Аз прочее с държавата не желаем да си имам никакви взаимоотношения. Нито приятелски, нито неприятелски.“ (с. 58). На него не му е виновно правителството, стига да го остави на мира. Дори не му е виновно „така нареченото му семейство“, най-виновна му е „патката“, която от време на време му иде да „отреже“ и „да я хвърли на кокошките“, защото му е създала грижи – семейство. „Никакво ебане, никога! И ти си свободен!“ Приповдигнатият идеал за свобода на Слави сякаш е индивидуалистично-солипсистки – да се откачиш от живота, т. е. от нуждата да работиш. Въпреки това Слави работи, гледа си семейството и в практически смисъл е горд, че сам се справя. Практическият, а не приповдигнатият му идеал е на „дребен предприемач“, „дребна буржоазия“, както го нарича Пешо Комуната. Или дори на тарикат, който хем си вади „бедна книжка“, хем си купува държавни ценни книжа, за да си плати дълговете, и взима ипотечен заем, за да си купи на лизинг шевролета. Но във всички случаи Слави идеологизира себе си максимално индивидуалистично. Със сигурност няма нещо, заради което той да иде на смърт!

Защо тогава Слави е „социалдемократ“? Социалдемокрацията символ на политическа умереност и опортюнизъм ли е? И изобщо колективните идеологии имат ли някакъв смисъл?
Какъв?

И последно. По различен начин Георги Гочев и Димитър Камбуров забелязват в рецензиите си на романа, че на „Чамкория“ сякаш му липсва утопичен етико-политически хоризонт, възможност за трансценденция. Сякаш меката корупция на бай Слави остава самозатворена като естествена нормалност – нормалност на съвременността също, добавя Георги Гочев. В този смисъл се питам: Защо, въпреки декларираната равна дистанцираност на героя от военния терор и терора на комунистите и анархистите, все пак не военните – не Кочо Стоянов и компания – а терористите Коста Янков и Джина са тези, които през неговата призма остават хора, доста симпатични хора? Има ли риск липсата на утопичен етически хоризонт да се компенсира чрез придаване на етичен ореол именно на радикалното насилие?

Вашият коментар